— Оставете този мой глупав крак. Да говорим за по-приятни неща! — Раймон дьо Мариво имаше свой начин да избягва неприятни спорове. Не ще позволи да изхабят тази вечер с разговори за здравословното му състояние. — Елате, чукнете се с мен! Добре дошли под моя покрив! Надявам се, че ще намерите тук само щастливи часове.
Той пое ролята на домакин. Избираше най-примамливите късчета от различните блюда и ги слагаше в чинията й, докато я забавляваше с най-новите слухове, които се носеха из Париж за любовните похождения на краля.
Виолен отново установи, че той почти не яде, задоволявайки се с виното.
Чак когато тя изплакна пръстите си в сребърната купа и ги избърса в поставената до нея кърпа, Раймон дьо Мариво се реши да пита за онова, което занимаваше мисълта му, откакто я бе срещнал — за своя огромна изненада — в градините на Тюйлери.
— Защо не ме помолихте за помощ още като се срещнахме? Защо трябваше да ми разправяте всичките онези истории за богатата сестра, а сетне да търсите препитание в Тюйлери? Домът на Мосю и Мадам е хлъзгаво място. Не знаехте ли това?
Виолен сведе клепки над златните си очи. Пред нея изникна безрадостната картина на улица Шапон, но знаеше, че никога не би могла да опише това на този човек. Той не би разбрал гордостта на една Сен Хеде, дори когато тя е изправена пред гладна смърт и е унизена до положението на просякиня… Гордостта, накарала Елен да пише онези измислици, който подмамиха Виолен да тръгне за Париж…
— Не зная… — отвърна тя в някаква смесица от капитулация и лъжа.
— Поне това „Виолен дьо Сен Хеде“ истинското ви име ли е или и то е измислено?
Ето на, той си мисли, че е способна да предприеме онова пътуване под чуждо име! Той е в състояние да допусне за нея и най-лошото. Виолен стисна устни в горчива гримаса.
— Име като име. Не ви ли харесва?
Леката обида в гласа й го предупреди да внимава със своя отговор.
— Виолен ви подхожда, малка дукесо. Нека да бъде Виолен.
Тя долови, че не й вярва. Но не можа да проумее, защо той не даде израз на подозренията си и премълча. Колкото повече опознаваше този човек, толкова по-малко го разбираше.
Настъпилото мълчание бе нарушавано само от лекото пращене на огъня. Виолен наблюдаваше виконта иззад завесата на гъстите си мигли. Сега, когато се бе поотпуснал, той изглеждаше по-млад и далеч не толкова суров. На колко ли години може да е? В началото мислеше, че сигурно е някъде в средата на тридесетте. Но сега долови някаква младежка мекота около красиво изрязаните му устни. Сен Мишел! Сега той й се струваше още по-красив!
— Колко прекрасна сте, когато оставяте мислите си да се реят някъде далеч… Няма ли да ми кажете какво става в тази красива главица?
Виолен го видя как става, как се приближава и се навежда над нея. Като в бавно проясняващ се сън тя усети, че неговото присъствие променя сякаш въздуха около нея. Изведнъж й стана невъзможно да диша. Някакво очакване, някакво напрежение пулсираше гръмко в нея и правеше кръвта й да тече по-бързо в жилите. Всичко, което се бе случило през този ден, сякаш водеше към този единствен момент.
Тя усети върховете на пръстите му по кожата си. Със закачлива нежност те проследиха ръба на деколтето отзад на врата й. Едно леко докосване, което изостри до непоносимост усещането за неговото присъствие. И когато той се наведе да целуне седефената линия на този горд врат, от устните й се изтръгна стенание. Тръпка разтърси цялото й тяло — от страх или от нетърпение? Зашеметена, Виолен застина в очакване на онова, което ще последва.
— Елате, красавице! Нека да посветим на удоволствието тази тъй хубава вечер! Ще се постарая да ви докажа, че необмислените грубости на един закоравял войник не са единственото, което умея. Позволете ми дави отвлека…
Виолен се надигна от стола и се потопи в искрящия огън на зелените очи, които сковаваха волята й. Каквото и да се случи тази нощ, тя се предаваше доброволно в неговата власт. Въпреки че не й беше ясно защо го прави.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Огромното легло с балдахин, поддържан в четирите края от дървени колони, по които се виеха цветовете и гроздовете на красивата резба, напомняше остров сред простора на спалнята. Тъмночервените кадифени завеси бяха прихванати с бродирани ленти, но можеха да се спуснат през студените нощи. Леглото бе отрупано с меки възглавници, облечени в коприна.
Виолен не помнеше да е виждала някога такова импозантно легло. Приличаше на тайник, в който можеш да се скриеш от света. То беше един свят сам за себе си, една сигурна крепост, която никой не може да превземе. Беше толкова абсурдно голямо, че тя не можа да сдържи смеха си, превъзмогнала своята нервност.