— Защо се смеете?
Объркването на виконта бе пълно. Беше очаквал всичко друго, но не и смях. Виолен се опита да се овладее и побърза да изтрие сълзите от смях, бликнали в очите й.
— Извинете, но досега не съм виждала такова легло, кълна ви се! В него може да се настани цяло семейство, без дори да си пречат един на друг. Как са могли да го внесат през вратата?
— Понятие нямам… — Явно че Раймон дьо Мариво никога не се бе замислял нито за размерите, нито за проблемите по внасянето на някаква си мебел. За него това беше просто част от спалнята на господаря на този дом, в която Раймон се бе нанесъл, след като уведоми леля си, че смята да живее засега в къщата. Просто му се бе сторило удобно, а за него това беше най-важното.
Нервната приповдигнатост на Виолен изчезна също така внезапно, както се бе появила. Чувстваше се слаба, измъчваше я безпокойство. Не знаеше какво очаква от нея този мъж. Какво трябва да стори? Знаеше, разбира се, защо е тук. Но нима трябва да започне направо да се съблича? Часове ще са нужни, докато се справи с всичките онези кукички и иглички, които Лаура с такава тайнствена методичност бе закопчала по шевове и подгъви. Семплите рокли, които бе носила досега имаха толкова малко общо с тази модна феерия, все едно да сравняваш рицарска броня с ефирен дантелен шал…
Виолен обърна към него тесния си гръб, преплете разтрепераните си пръсти, за да скрие вълнението си, и заби очи в пода. Украсеният с бродерии атлас на роклята й се стелеше като бухнал жълт облак върху тъмните шарки на персийския килим. Нито полезните съвети на благочестивата Франсин, нито хапливите забележки на Елен я бяха подготвили за такава ситуация.
— Страхувате ли се, малка дукесо? — Гласът прозвуча толкова наблизо, че Виолен изписка леко от уплаха. Не бе забелязала как се е приближил. — Колко ли груб трябва да съм се показал, за да се разтрепервате преди дори да съм ви прегърнал. Ще можете ли да ми простите някога?
Горчивата нотка на самообвинание, която долови в думите му, я прободе като с нож. Беше долавяла и друг път тази нотка. У него имаше някакво дълбоко недоволство от самия себе си. Под непроницаемата му външност кипеше нестихваща борба, която той не допускаше да проличи. Под красивия облик тази борба дълбаеше една втора, невидима рана.
— Трябва ли да говорите за това? — прошепна тя беззвучно. — Не можем ли да започнем от начало? Като че нищо не се е случило.
— Едно мъдро предложение!
Виолен усети ръцете му около раменете си и не се възпротиви, когато той я завъртя леко към себе си. Властното движение, с което повдигна леко брадичката й, за да могат устните му да я намерят, сложи печата под нейната окончателна капитулация. Тя нервно навлажни с език устните си, барабанните удари на сърцето й преминаха в задъхано стакато.
— Радвам се, че взехте за нас такова решение — прошепна той в самите й устни. — Вие не сте създадена за развратните игри в дома на Мосю. Вие сте… като свежия лъх на морето, сутрин, когато от него изплува слънцето… Чиста и ясна, без грозни петна.
Виолен се бореше със световъртежа, който я люшна и повлече още с докосването на тази уста. Не можеше да се бори, въпреки че това означаваше гибел. Бе сключила сделка и трябваше да заплати своя дял. Но нима беше само сделка, само задължение? Тази жарава, тази треска, тази безпомощност, това изгарящо желание да потъне…
— Колко си хубава, моя малка! Колко си… мека… и нежна…
Целувките, които накъсваха думите му, се сипеха по страните й, по слепоочията и по затворените й клепачи. Разтваряха разтрепераните й устни и завладяваха устата й. Изпълваха я с парливия вкус на неговото желание. Виолен усети ръката му, която се вмъкна между коприната и кожата й, за да сграбчи гръдта й. Дирейки защита и облекчение, тя се притискаше силно към него, остави се той да смъкне наведнъж ризата и роклята от раменете й. Гърдите й болезнено натежаха, копнежът превърна техните розови пъпки в парещи перли…
— Ела, скъпа, ела…
Тя се поддаде на лекия неудържим натиск и усети под голите си рамене прохладните копринени чаршафи. Подпрян на лакът, той се взираше, надвесен над нея.
— Една златна роза … — Ръката му измъкна фуркетите от вдигнатите й коси и тежките лъскави кичури се плиснаха по раменете и по възглавницата. — Дори кожата ти е златна… Коприната на косите ти е като есенно злато… Красива моя, сладка моя…
Той се справи с твърдия пластрон, с едно дръпване я освободи от оковите на корсажа. Без да мисли, Виолен Обгърна с ръце врата му и се остави да съблече купищата материи, които я обгръщаха. Дори не се замисли за сръчността, с която той го правеше. Тя надали би могла да се справи толкова бързо. Сега вече оставаше само ризата и тънките бели чорапи.