Кожата й розовееше под бялата тънка батиста. Виолен инстинктивно стисна бедра, за да успокои болката, която пулсираше вътре в нея. По цялото й тяло премина тръпка, тя прехапа устни, когато ръцете му започнаха да галят гърдите й. Коприната не й осигуряваше защита Напротив, нейната гладкост засилваше контраста между силата и мекотата. Всяко негово докосване заплашваше да разпука сякаш набъбналите пъпки на гърдите й. Така, през тънката пяна на плата, Раймон впи устни в едното зърно. Призивната ласка сякаш метна жарава върху Виолен и тя се изви цяла към него.
— Харесва ли ти? — Раймон се засмя с гръден, дрезгав глас. Въпреки че не беше на себе си, Виолен осъзна, че го чува за първи път да се смее така естествено. — Имай търпение! Нощта е дълга…
Той взе в ръка глезена й и с влудяваща бавност започна да гали крака й нагоре. Пръстите му бавно прекъснаха своето движение. Заеха се с корделата на чорапа, бавно, безкрайно бавно го смъкнаха надолу, с по една непоносимо дълга целувка на всеки сантиметър от разголения й крак.
Струваше й се че ще изгуби съзнание. Докато също така мъчително бавно бе свален и вторият чорап, Виолен вече изгаряше в пламъци. Но сега вече нямаше човешка сила, която би могла да накара и Раймон дьо Мариво да се сдържа повече. Безрезервната страст, с която Виолен се отдаде на неговите ласки, го изпълни с непознато досега желание. Това беше повече от страст, то беше буря, вихър, който отнасяше и двамата в незнайни небеса.
С разтреперани ръце той се освободи от дрехите си и с едно дръпване разкъса ризата й.
— Какво правите? — ахна Виолен. — Луд ли сте? Това е коприна!
— Ще ви купя нова! — Усмихнат, Раймон се отпусна върху нея. — Колко си прекрасна, любима моя! Една богиня… Богиня на страстта.
Виолен се протягаше под галещите му ръце, които се плъзгаха по бедрата й, по хълбоците й, по съвършената закръгленост на задните й части. Усети парещата твърдост на неговата възбуда и разтвори устни под настойчивата му целувка. Някъде дълбоко в сърцето си изпитваше страх от болката, която щеше да последва. После, но не сега, когато я заливаше сладостта на неговата нежност, на ръката му, която проникваше все по-дълбоко в нея.
Напрегната и объркана тя се вслушваше в собствената си безсрамна реакция на това интимно докосване. Желаеше тази ласка, искаше го още, и още, все по-дълбоко. Да я гали, да я докосва. Тя отвръщаше на неговата нежност, търсеше близостта му, триеше се о тялото му. И от гърлото й се откъсна хрипкав стон, когато той най-сетне намери онази болезнена точка, където бе центърът на нейната наслада. Искаше го, искаше той да продължава… Болката нямаше значение…
Раймон дьо Мариво не бе в състояние да се владее повече. Отчаяно се надяваше, че няма отново да й причини болка. Но нямаше опит с девственици. Познаваше жените и лесните момичета, които охотно лягат с един войник, или пък игривите дами, които нямаха нищо против да сменят за кратко отегчения си съпруг с красивия надарен виконт.
Винаги бе знаял, че някой ден ще поискат от него да се ожени за момиче от добро семейство, за да се погрижи за продължението на своя род. Но дотогава поне искаше да се забавлява, и да се наслаждава на живота. Не му бяха липсвали възможности за задоволяване на апетитите на един нормален и здрав младеж. Външността му и неговата жизненост му осигуряваха винаги спътнички за тези приключения. Царствената му щедрост и непрекъснатото му усъвършенстване в изкуството на сластта го бяха превърнали в търсен и желан партньор. Може би прекалено много търсен, ако можеше да се съди по упреците на баща му и неговите нравоучителни проповеди на тема безпътен живот, преди Раймон да се запише за онзи поход в Африка.
Но всичките тези любвеобилни дами не можеха да му поднесат онази чиста, естествена страст, която му даряваше Виолен. Това чувство, да бъдеш първият мъж при първата жена! Да откриеш с тази жена любовта! Да видиш тези очи, очите й, когато я облада.
Със стиснати зъби той очакваше момента, когато ще прочете в тези очи болка и отблъскване. Но това не стана. Златистокафявите очи само станаха по-светли, огрени сякаш от светлина, по-пламенни. Тя простена неволно, но той усети тялото й да посреща неговото, да се движи към него, под него, заедно с него.
Виолен реагираше съвсем инстинктивно. Тя се остави на тялото си, увлечена в насладата, която то изпитва. Той беше вече в нея, когато с изненада тя разбра, че този път няма да боли. Имаше само напрежение, което той трябваше да освободи, жажда, която само той можеше да утоли.