Какво да прави? Младата жена се озърна наоколо. Да облече нещо! Потърси ризата си — разкъсаната коприна не можеше да послужи за облекло. Нито пък би могла да се справи без чужда помощ с отделните части на роклята си, която само една камериерка знаеше как да сглоби. Но сега нямаше време да мисли за повелите на благоприличието.
След още един поглед към болния, Виолен запали свещите в останалите свещници и облече ризата и копринените панталони на виконта. До вратата намери онова, което търсеше — широката лента, която свързваше с телена жица стаята на камериера с покоите на младия му господар. Тя дръпна няколко пъти лентата толкова енергично, че лакеят дотича, все още закопчавайки панталоните си.
Видът на младата жена, боса, облечена с панталоните на неговия господар, накара слугата да отстъпи смаян назад, но Виолен не му остави време да се мае. Енергичният й глас накара камериера да се заеме незабавно с работа.
— Виконтът е болен. Веднага да ми донесат гореща вода, чисти ленени кърпи и чантата, бродираната, от моя апартамент. Попитайте в кухнята дали имат сушена мелиса. Да намерят! Трябва ми много и то веднага. Не стойте така! Побързайте!
— Да… аз защото… Добре, разбира се…
Под смразяващия поглед на младата жена лакеят се запрепъва заднешком към вратата, но врявата, която Виолен долови навън, макар и с половин ухо, й показа, че разпорежданията й се изпълняват.
Тя намери банята. Голямата порцеланова кана бе пълна догоре с вода. Виолен натопи кърпата, която бе красила врата на виконта, и започна да охлажда челото му.
— Какво е ста… — Майордомът, които изникна пред нея, когато излезе от спалнята, също заекна и не можа да продължи, като видя как е облечена. Златистата рокля, увиснала на един от столовете и различните части от женско облекло, нахвърляни по земята, не оставяха никакво съмнение за онова, което бе довело виконта до такова състояние. Виолен се изчерви, но не допусна смущението й да вземе връх. Имаше по-важна работа.
— Виждате добре, какво става — озъби се тя на майордома. — Ще се погрижите ли най-сетне да получа онова, което ми е нужно, за да помогна на вашия господар? Или ще стоите да гледате как умира?
— Но…
— Тя преувеличава — обяви виконтът тихо. Беше се разбудил от шума, очите му светеха от треската. — Но все пак трябва да я послушате, Клод. И… да ви няма! Това не ви е някаква кръчма, а спалнята на човек, който иска най-после да бъде оставен на мира.
— Не бива да се вълнувайте — намеси се Виолен и го бутна енергично назад във възглавниците. — Веднага ще се погрижа за раната ви, не мърдайте.
Раймон понечи да протестира, но болката отново прониза крака му. Той се отпусна назад и се остави в ръцете на Виолен. Раната отново се бе възпалила, но той изобщо не й бе обърнал внимание. Онзи човек, който изгори раната на времето, се бе изказал достатъчно ясно. Искаше дори да отреже крака… Само така можело да го спаси. Но Раймон нямаше желание изобщо да се бори за живота си. С него бе свършено… Сега, в трескавите видения на болестта изведнъж това вече не му се струваше толкова желано.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Раймон!
Острият, малко недоволен женски глас накара Виолен да вдигне очи от книгата която четеше. Бе се усамотила в библиотеката, след като мина през стаите на виконта и видя, че облечен в топъл домашен халат, е задрямал на креслото пред камината. Здравето му се подобряваше, но раната все още тровеше организма му и изсмукваше силите му.
Това бе за нея най-подходящото време да се усамоти в най-привлекателното — и същевременно най-рядко използвано — помещение на двореца Мариво. Библиотеката. Извисяващите се от пода до тавана шкафове криеха зад дебелите си стъкла съкровища на човешкото знание, за които Виолен не бе и чувала. Образованието, което бе получила от сестрите си и от баща си, бе твърде повърхностно и непълно, Виолен се бе образовала по-скоро сама. Поне знаеше, че има навярно толкова много неща, за които дори не е и чувала. Часовете, прекарани в библиотеката, бяха безценни за нея.
Раймон дьо Мариво се бе оказал капризен и раздразнителен пациент. Ту настояваше да става от леглото, ту беснееше срещу билковите лапи — правеше едва ли не нарочно всичко, което можеше да му навреди. Ала Виолен бе свикнала с тези неща. Баща й беше същият — съгласяваше се да полежи спокойно само докато Виолен му четеше. Раймон също установи, че е приятно да слушаш ясния мелодичен глас, който четеше ту поети, ту философи, които дори не познаваше. С изненада установи, че малката му любима е в състояние да обсъжда прочетеното и да спори. Съвсем не се боеше да се опълчи остро срещу него, щом беше на друго мнение. Струваше му се невероятно, но нейната интелигентност и способността й да схваща светкавично, го смайваха и радваха едновременно.