Името на някогашната придворна дама на Мадам се споменаваше в Тюйлери само шепнешком. Това не пречеше обаче връзката й с Негово величество да се коментира с нескрито злорадство в най-малки подробности. По време на церемонията на обличането Мадам се забавляваше именно с тези подробности, а фактът, че плахата, нежна Луиз се е превърнала в прецъфтяла красавица, мъчена от пристъпите на своята бременност, я караше направо да ликува.
— Казват, че от тена й не е останал и помен, грижите я загрозявали. Ами тя просто отегчава краля, след като не може да му предложи вече нито тръпката на завладяването, нито пък изтънчено остроумие.
Виолен изпита съжаление към пренебрегнатата фаворитка. Не изпитваше удоволствие да се надсмива над една жена, която бе допуснала грешката да се хареса на краля. Но човек не може да избира в кого ще се влюби, знаеше го от опит. Влюбването те сполетява като болест, като неизлечима треска.
— А Мадам, как е тя? — опита се Виолен да смени темата, и облечената в черно матрона веднага изпусна многозначителна въздишка.
— Ами със здравето не е кой знае колко добре, но види се че връзката й с краля май отново се заздравява, въпреки тези глупави намеси на Мосю. Тя проумя най-сетне, че може да бъде довереница на краля, след като не може да бъде негова любовница. Сега вече редовно се появява на вечерите с игра на карти у кралицата. Мосю изобщо не се интересува. За него съществува само кавалерът дьо Лорен. Много е възможно зад тия негови опити за повече власт да стои именно този ужасен човек, който се вижда вече като втората власт в държавата. Господ да ни пази от такива като него! Това ще е краят на кралството!
По пътя за дома Виолен имаше достатъчно време да мисли за всичките тези сплетни. Отдавна не бе валяло, вечната кал по улиците се беше превърнала в прах, който покриваше всичко. Сега можеше да се върви без неизбежните иначе дървени обувки, които се обуваха върху другите обувки, за да ги предпазят от кал й мръсотия. Виолен обичаше да върви пеша през големия град. Наметната в скромна пелерина, с маска на лицето, тя се опитваше да опознае малко повече Париж.
Веднъж отиде дори чак до Рю Шапон, за да даде на смаяната си сестра претъпканата кесия, която Раймон дьо Мариво й бе дал за дребни женски разходи. Виолен нямаше нужда от пари, а Елен избухна в сълзи на благодарност. Виолен накара сестра си да се закълне, че Бавоало няма да узнае нищо за тези пари. Ала запази мълчание по всичките други въпроси, с които я отрупа Елен, Не беше по силите й да обясни на по-възрастната си сестра, какви чувства я приковават към виконта. Чувства, по-силни от гордост и чест. Но въпреки това Виолен си бе тръгнала със странното чувство, че Елен е разбрала много повече от онова, което показва.
Тя се промъкна в Отел дьо Мариво през една от градинските портички. Беше я открила случайно една сутрин. Качи се в стаите си и внезапно се озова пред един разлютен мъж, който със заповеднически тон пожела да му даде сметка, къде скита. Лаура се бе свила в един ъгъл, личеше си, че виконтът се е карал на камериерката, задето не знае къде е господарката й.
— Къде бяхте? Как е възможно да изчезвате така, без да кажете нито дума?
Виолен направи знак на Лаура, че може да си върви. Момичето направи реверанс и изчезна. След това младата жена изправи гръб, свали наметката, и внимателно взе в ръка маската от лицето си. Едва след това Виолен спря поглед — продължителен и замислен — на разгневения мъж.
— Бях на разходка. Не сте ми казал, че не бива да напускам къщата. Мислех, че имам пълна свобода. А вас ви нямаше. Вие къде бяхте?
Това нападение дойде толкова неочаквано, че виконтът отвърна съвсем машинално:
— Продадох офицерския си патент, след като вече няма да ми трябва… Защо се интересувате?
— По същите причини, по които и вие искате да знаете за моите разходки, мосю.
Стоеше изпъната пред него, вирнала малката си брадичка, въоръжена със същото онова хладнокръвие и онази дързост, които не преставаха да го изненадват у това малко създание отново и отново. Виолен се втурваше с готовност в схватки, които не й бяха нито по силите, нито пък отговаряха на положението й. Ала точно това му харесваше у нея.
— Липсвахте ми, малка дукесо. — Не го бе доизрекъл, когато за своя изненада разбра, че появата й е пропъдила сякаш с един замах цялото му лошо настроение. — Не ми е приятно да не ви заваря, когато се прибирам у дома.