Междувременно обаче той отново бе успял да се скрие под бронята си от непреодолима гордост и обезоръжаваща надменност. Слушаше я, усмихваше се дистанцирано, като оставяше впечатлението, че прави и едното, и другото, само защото не иска да я засегне. Защото желае неговата хубавка малка играчка да е в добро настроение и да му служи за забавление.
— Обещайте ми, че поне ще направите опит да подредите предложенията си и да ги запишете! — настоя тя въпреки всичко.
— Но в такъв случай ще играете ли с мене шах?
Всичко ще направи за него. И той го знае много добре — усмивката му го доказа, като я видя, че кимна.
— Не гледайте така тъжно, моя малка мнима дукесо! — подразни я той нежно. — Тази ваша идея, съвсем не е толкова лоша! Ще я оставя да отлежи в главата ми. Но само, ако се усмихнете…
И Виолен се усмихна. Толкова го обичаше! Това, че в усмивката й имаше сълзи, той, разбира се, така и не забеляза. Както не обърна внимание и на лютата дребнава битка, която баронесата бе повела срещу нея. След онази разправия, на която Виолен бе станала неволен свидетел, дамата избягваше вече откритата конфронтация, ала владееше до съвършенство тактиката на малките, унищожителни убождания с карфица. И тази вечер Виолен стана жертва на нейната скрита злонамереност.
Раймон настояваше да се хранят заедно на голямата маса в трапезарията. Виолен бе облякла една от онези приказни рокли, ушити специално за нея. По начина, по който баронесата бе свила устни, Виолен разбра, че тя регистрира и най-малките подробности по корсажа й, скроен по последна мода.
Диан дьо Мариво бе бледна, сребристоруса красавица, която бе позволила на вечното си недоволство да остави следи върху безупречното й някога лице. Маската от оризова пудра и дебелият пласт червило не бяха в състояние да прикрият повяхването.
Виолен чувстваше по себе си острия поглед, който не изпускаше и най-малките подробности — дрехите, накитите, фризурата, жестовете… Поне за външността си нямаше от какво да се страхува. Може би роклята бе прекалено разкошна за една обикновена вечеря в семеен кръг. Корсажът и втората пола бяха от тежка венецианска коприна, тъмнозелена, прошарена с кремави орнаменти. От талията надолу полата бе цепната, придържана настрани от две златни аграфи така, че да се вижда светложълтата долна пола. Волан от най-фина кремава дантела обточваше дълбокото деколте. Същата дантела избухваше от ръкавите, достигащи до лакътя. Лаура бе вдигнала златистите й коси високо, на тила в китка от тежки букли. При всяко движение там просветваха няколко диаманта, сякаш в отговор на проблясването на тъничкото й колие.
Виолен сведе набожно очи, докато баронесата изчете молитвата — бавно и настойчиво, сякаш имитираше някоя от проповедите на Парижкия архиепископ.
Поднесоха първото блюдо. В Отел дьо Мариво отдавна вече не сервираха супата в обща купа, от която всеки да си гребва. Тук лакеите поднасяха вече на всеки отделна чиния и собствена лъжица. Виолен бе посвикнала и с онзи странен прибор, който Раймон наричаше вилица — зъбците служеха да забодеш парчето месо, така че да можеш да го отрежеш. Ала под неодобрителните погледи на баронесата сега Виолен не успя да си отреже нито парченце от фазана, който поднесоха след супата.
Виолен крадешком поглеждаше към Раймон и леля му, радващи се на завиден апетит. Хвана обаче триумфиращото злорадство в погледа на дамата и моментално разбра какво става. Навярно нарочно бяха сервирали в нейната чиния парче от стар, жилав фазан и сега баронесата само чакаше да види как тя ще реагира. Разбира се, дамата не можеше да знае, че толкова гладни зими наред Виолен се бе справяла и с много по-груба храна, пред която и най-жилавият фазан бледнееше. Виолен остави решително вилицата до чинията си и по стария изпитан начин си хвана месото с пръсти и се зае усърдно да го унищожава с острите си здрави зъби. Зърна само как бръчките в ъгълчетата на устата на баронесата станаха още по-дълбоки.
За кой ли път вече Диан дьо Мариво разбра, че не може да излезе на глава с това малко създание, което Раймон бе натрапил на масата й, за да и се перчи с новите си лъскави перца. Бе се оказало напълно безполезно да се опитва да настройва прислугата срещу момичето, тъй като то ползваше единствено услугите на Лаура. Малката не реагираше, когато забравеха да сменят цветята точно в нейните стаи или пък пропускаха да занесат в зеления апартамент от онези чудесни пастички, които бяха гордостта на готвача. Чувствителната баронеса не би могла да понесе и половината от такова малтретиране.