Оказваше се, че не е по силите на Диан дьо Мариво дори да одраска фасадата — непроницаемо спокойна и ненакърнима — която демонстрираше тази невзрачна метреса на Раймон. Всъщност оставаше й само една възможност, за да се отърве от това същество. Досега все отлагаше да прибегне до това, но смяташе, че поне в този случай сестра й ще бъде отново на нейна страна.
Беше време, когато Ниниан, по-голямата от двете сестри Камара, наистина бе на страната на Диан. Навярно ще го стори и сега. О, Диан не се съмняваше, че поне на майчината си воля Раймон няма как да не се подчини.
При тази мисъл навъсеното лице на баронесата се поразведри и Виолен се почуди, какво ли е намислила пак.
Решила бе, че Раймон е парирал окончателно опитите й да поговорят сериозно, но когато седяха по-късно в малкия градински павилион, той сам се върна на онази тема. Беше обгърнал с ръка раменете на Виолен, като подръпваше закачливо нежната дантела, драпирана около полуголите й гърди.
— С леля ми не е много лесно… Благодарен съм ви, че не се поддавате на нейните провокации. Това е нещо като традиция в семейството, да се търпят нейните прищевки. Забелязваме ги само когато вече съвсем прекали.
— Тя е сестра на баща ви, така ли?
— Не, на майка ми. Просто се е омъжила за братовчед на баща ми, починал преди много години. — В падащия здрач усмивката на Раймон просветна. — Само не се заблуждавайте! Надали има две жени, които да са по-различни от леля Диан и майка ми.
На Виолен й се прииска да използва този удобен момент, за да научи малко повече за семейството му. Ала пръстите му се объркаха под съблазнителния рюш и сега вече галеха топлата пълна гръд… Неочаквано дишането им се ускори. Омаломощаващата сладост на ласката, тръпчивият мъжки аромат на дрехите му — отново хвърлиха върху нея вълшебната мрежа на страстта. Нощта ги обгърна с призрачното си було и Виолен разтвори устни под неговите целувки.
— Колко си сладка, моя малка! — Той разголи красивите й гърди. В рамката на тъмната коприна, те светлееха примамливо в лятната нощ. Виолен простена тихичко, когато той впи устни в зърното на гръдта й, болящо от желание.
Възглавниците върху каменната пейка бяха задържали в себе си топлината на летния ден. Отстрани долиташе ромонът на близкия фонтан, птичките се готвеха за сън. Далеч някъде шумеше градът, в който парижани живееха и се караха, вълнуваха се и се любеха, празнуваха и плетяха интригите си.
Това беше песента на живота, един жизнерадостен съпровод на нейната любов. И Виолен й се отдаде без задръжки.
Разтреперана, вече почти завоювана, тя се остави да я разсъблече и да окъпе в лунна светлина това нежно, съвършено тяло, което го изпълваше с любовен възторг. В нейната крехкост имаше нещо въздушно, нещо от други светове. Трябваше да положи усилие, за да не забрави че под този нежен порцелан се крият неподозирана сила и твърдоглаво упорство.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Господин виконтът поръча да ви предадем, че ще се върне за обяд. — Лаура дръпна тежките копринени завеси, за да влезе слънцето.
Виолен примижа срещу светлината и се прозя блажено. Ако можеше да се съди по разположението на небесното светило, денят бе настъпил отдавна. Спала бе толкова дълбоко, че пропусна обичайното си време за ставане. Не беше чудно. След такава нощ. Виолен се зарея във възпоминания, докато Лаура наля кафето и сложи в прозирната порцеланова чашка много захар, както го обичаше Виолен.
От самата мисъл за онова, което се бе случило в градината, страните й поруменяха. Наистина ли се бяха любили в малкия павилион на лунна светлина? Така трябваше да е, сладката умора в цялото й тяло го доказваше. Връхчетата на гърдите й бяха болезнено чувствителни, устните й още усещаха жестоките му целувки.
— Кафето ви, мадам!
Виолен се надигна и седна, опитвайки се да сложи в ред мислите си и да се върне към действителността.
— Благодаря, Лаура. Моля те, за днес искам да облека нещо леко, може би една от робите. Сигурно ще е горещо дори в градината.
Прислужницата кимна и се зае да приготви подходящия тоалет, без нито за секунда да престава да бъбри.
— Градинарят казва, че може да има буря. Каза, че щом лястовичките летят ниско, непременно ще е на дъжд.
— Дано да е прав — изпъшка Виолен. — Би било чудесно да се поразхладим. Не си спомням такава суша. Да се надяваме, че посевите няма да пострадат. Като си помисля само каква гладна зима преживяхме…
Тя изпи кафето си и остана да лежи с отпуснати ръце. Ароматичната течност я бе пробудила от мечтателното настроение. Изведнъж отново я връхлетяха мислите, които я занимаваха от вчера. Да го направи ли? Няма с кого да се посъветва… Тя само предполага, че това ще помогне. Ами ако се лъже?