Раймон взе дантелената кърпичка и я задържа върху устните си, затворил очи. Мисълта, че Виолен е изчезнала завинаги от живота му, му се видя толкова абсурдна, че той неволно се засмя. Беше я губил вече веднъж и я бе намерил. Не се съмняваше, че ще успее да го направи и втори път. Само да я вземе в прегръдките си, не би и помислила да бяга повече. Да, точно така. Измъкнала се е зад гърба му, защото е знаела, че няма да има сили да го стори, ако той е пред нея. Защото му принадлежи… Не бе успял да покори може би независимия й дух, но бе завладял тялото й, изгарящо от желание.
— Ще те намеря, моя малка сирено — процеди през зъби той, с едва овладян гняв и още по-трудна за скриване тревога. — И Господ да ти е на помощ, за часовете, в които си ме лишила от себе си.
С властно нетърпение той дръпна звънеца за прислугата. На ужасената Лаура бе наредено да подреди и поддържа покоите на мадам. Мадам ще се завърне всеки момент. Въпрос е на часове или най-много на дни, така че тя ще бъде отново тук…
Ала тази негова увереност започна да се изпарява все повече и повече с всеки изминал ден, в който той не успяваше да открие и следа от Виолен. Бе взела със себе си само джобните пари, които той така великодушно й бе дал. Започваше да мисли, че може да е напуснала Париж. Като че в земята потъна. Раймон се бе опитвал да я търси дори в Пале дьо Тюйлери, ала и там никой не знаеше нищо за нея. Усилията му оставаха напразни.
Отначало изпитваше само гняв. Вбесяваше го фактът, че се бе показал истински глупак и й бе повярвал. Малката авантюристка от горите на Рамбуйе се бе осмелила да напусне виконт дьо ла Шез! Какво се е разтревожил толкова за нея? Най-добре ще е да забрави момичето.
В такъв един момент той нареди на Лаура да прибере всички дрехи и да затвори зеления апартамент. Но прислужницата още не бе успяла да сгъне и половината дрехи, когато заповедта бе отменена и Лаура бе отпратена най-безцеремонно.
Графинята завари сина си, застанал сред разтворените, ракли, загледан в твърдия корсаж на една тъмнозелена рокля, с мисли зареяни далече някъде.
— Какво представляваше тя?
Раймон се сепна и изпусна дрехата. Не бе усетил влизането на майка си. Въпросът й го завари неподготвен. Какво трябваше да отговори?
— Само не питай сега „коя“ — усмихна се майка му с обичайната си откровеност. — Говоря за жената, която е живяла тук. За онова мистериозно момиче, което кара леля ти Диан да изпада в истерични конвулсии, само като заговори за него.
Точното описание извика някаква призрачна усмивка по строгото лице на сина й. Той отново погледна роклята, която в една вълшебна нощ бе превърнала Виолен в богиня… Във фея…
— Убеден съм, че сте измъкнали от баронесата всичко, каквото би могло да се разкаже, маман — отвърна той спокойно. — Не зная какво бих могъл да добавя.
— Според леля ти това момиче е една леконравна хитруша, която те е използвала.
— Ами значи всичко ви е ясно…
На графинята не убегна нито сарказма, нито горчивата меланхолия в тези думи. Изгубила търпение, тя се приближи, вдигна от земята зелената рокля и разгърна полите й, изненадана от тясната талия. Това бяха размери на девойка, а не на жена.
— Не съм чувала за леки жени, които оставят такива рокли, който не отнасят скъпоценностите си и прекарват часове наред да бъркат разни мехлеми за болния си любовник. Трябва да е била твърде странна млада жена.
— Странна… — Раймон повтори думата, като че искаше да я огледа от всички страни. — Да, тя беше упорита до твърдоглавост, горда като дукеса… Мека като лебедов пух…Прекрасна… като изгрев през пролетта… Непредвидима колкото вас.
— Господи! — Графинята пусна роклята, като че бе опарила пръстите й. — Ти я обичаш!
— Да, искам я. Дали това е любов?
— Боя се, че да — промълви майка му, но побърза да добави: — Трябва да я забравиш: Отишла си е по собствено желание.
— Ще кажете, предполагам, че трябва да забравя да дишам и да мисля — пресече я рязко виконтът. — Тя е в кръвта ми, в мислите ми, в тялото ми.
Той не изчака да получи отговор. Остави майка си сред разтворените сандъци и ракли, сред разхвърляните скъпи тоалети, купувани за жена, за която те явно не се бяха оказали достатъчно ценни.
Мина доста време, преди графинята да се съвземе от този шок. Тя посегна и извади от раклата още една рокля, като че търсеше да намери сред надиплените коприни образа на онази, която ги бе носила. Дребна и тъничка трябва да е била, като порцеланова статуетка — и корсажите, и дължината на полите говореха за това. Само ако можеше да научи малко повече за тази загадъчна млада жена… Защо бе напуснала тя Раймон?