Наложи се Виолен да я моли. Не бе възможно да се превърне отново в товар на ръцете на Елен, нито пък искаше да иде в манастир. Дори и да намереше в себе си достатъчно благочестивост за това, нямаше зестра, каквато и най-бедните манастири искаха от своите послушници. Унизи се да моли, да обещава да бъде покорна и изпълнителна, готова да върши и най-долната работа… Сега вече матроната можеше спокойно да си преписва всички заслуги за онова, което излизаше от сръчните ръце на Виолен. Цялото благоволение на Мадам, всички похвали Трувенката обсебваше най-безцеремонно, сякаш Виолен изобщо не съществуваше.
Такъв бе животът й, ден след ден, сякаш че беше някаква трудолюбива сянка. Замаяна, отрудена, без следа от онези амбиции, които бяха поддържали духа й и я бяха тласкали нагоре…
Седеше тук глуха за възбудения шепот на пъстрото ято от скъпо облечени придворни, увлечени в последните клюки. Сега на дневен ред бе новата приумица на Мосю. Бил си наумил да стане управител на Лангедок. Но изглежда че Негово величество, всеблагият ни крал, се разлютил и набързо сложил край на този каприз.
Говореха и за красивата съпруга на маркиз дьо Монтеспан, била хубава като картина, постоянно търсела приятелството на метресата на краля, все се въртяла около нея, чудела се с какво да й угоди, само и само да може да върти опашка пред очите на краля, да го омае с прелестите си…
Говореха, сключваха облози спал ли е вече кралят с нея или тя все още успява да го държи настрана… Та няма ли да види най-после тази клета Луиз дьо ла Валиер, че протежира собствената си съперница!
Всичките тези приказки минаваха като уморителен шум край ушите на Виолен, докато пъргавите й пръсти бодяха и бодяха, чак докато гърбът й се скова от неудобната поза.
— Мари, наметката на Нейно кралско височество! Не свършихте ли най-сетне?
Пеньоарът бе издърпан от ръцете й. Както винаги, Виолен забрави да се обади на името, което сега мадам Трувен й бе дала. Струваше й се, че ведно с истинското си име е изгубила и собствената си личност. Вече никой не знаеше, че е съществувала някога Виолен дьо Сен Хеде. Онази Виолен бе изчезнала в една лятна буря и на нейно място се бе появила подплашена и навиквана слугиня, която бе благодарна вечер на небето за изтощението, което щеше да я потопи поне за няколко часа в безпаметен сън, без сънища. Поне на сън можеше да не мисли, можеше да избяга от спомените, които правеха сърцето й още по-тежко и изнуряваха още повече тялото й.
Да си буден, означава да чувстваш, да страдаш, да продължаваш да живуркаш, след като знаеш, че си загубил завинаги нещо безкрайно скъпо и красиво. Бе отдала на Раймон дьо Мариво не само своята невинност, но и душата си. Останало бе само тялото, една празна черупка, една чужда жена, без мисли, без желания.
Наметната в красивото неглиже, Мадам следеше в огледалото с присвити очи сръчните ръце, които редяха сложната фризура. Сега вече можеха да отворят вратите, за да влязат останалите придворни дами и кавалери. Виолен се чувстваше ужасно неловко, защото принцесата бе възприела тази твърде смущаваща нова мода при обличането да присъстват и мъже, които да участват със съвети и мнения. Всъщност, може би това беше нейното малко отмъщение за това, че Мосю продължаваше да намира кавалера дьо Лорен далеч по-съблазнителен от собствената си съпруга.
Граф дьо Фламаран се приведе ниско над принцесата — достатъчно ниско, като че искаше да огледа и прецени съдържанието на деколтето на царствената особа. Дали наистина бе вярно, че Мадам приемала този господин не само в будоара си, но и в леглото? Интимните погледи и усмивки, които си размениха сега двамата, говореха, че е така. Но в миг всичко изчезна, всички разговори замряха и остана да се чува само тракането на токовете от приближаващите се стъпки на Мосю.
Виолен не смееше да се изправи от своя реверанс. Забеляза, че повечето от присъстващите са в същото положение. Филип д’Орлеан всячески се опитваше да компенсира твърде ниския си ръст, качваше се на все по-високи токове, но удоволствието да гледа другите от високо, както правеше това царственият му брат, дук д’Орлеан можеше да постигне само, ако другите застанеха пред него с наведени глави. Ласкателите му се чудеха как да се свиват и прегъват, за да изглеждат по-ниски. Само високата, стройна фигура на кавалера дьо Лорен, не предизвикваше недоволство. Както винаги, кавалерът бе неизменно до дука. Отегчените му, полускрити от уморените клепачи погледи, се плъзгаха летаргично по пъстрата тълпа, изпълнила будоара.
Мадам поднесе на съпруга си за целувка изящната си, все още без пръстени, ръка и с едно леко повдигане на веждите показа, че посещението му я изненадва. Мосю се залови да рови бавно в кутията със скъпоценности, погълнат изцяло в това да изпробва един след друг пръстените й на малкия си пръст. Той се осведоми за здравето й, за благоразположението на духа й, за плановете й…