Ала дълбоко в сърцето си Виолен не хранеше никакви илюзии. Предусещаше, че няма да излезе жива оттук. За какво ли да жали? И без това бе умряла през онази страховита лятна буря, която я отнесе далеч от най-скъпия й човек.
— Какво става? Защо ми се струва, че високомерието ни е нещо пострадало?
Трябваше да мине време, за да стигнат тези думи до съзнанието й. Виолен нямаше представа колко време вече стои така, свита в тъмното, без вода, без хляб, без звук на човешки глас. Имаше чувството, че е изминал цял човешки живот. Стори й се невероятно, когато й казаха, че са изминали само ден и половина. Ослепителната светлина на факела сякаш я удари по очите и тя вдигна ръка да се запази.
— Затова първо се мисли, а после се вдига ютия. Намерила с какво да пази скъпоценната си добродетел! Не обичам да ме отблъскват.
Виолен се изправи на крака, залитайки. Бе останала без сили, беше жадна, гладна и мръсна. Но някаква незнайна стоманена пружина вътре в нея не можеше да допусне да се унижава пред този човек. Тя отметна назад разрошените си коси. Бонето й бе паднало някъде из сламата. Мръсните й ръце свидетелстваха за напразните опити да търси в стените някакъв изход от този капан.
— Доста мръсна принцеса, наистина. — Кавалерът кимна на двамата мъже, останали зад него. — Заведете я горе и я предайте на жената. Внимавайте да не я види някой. Не е желателно да предизвикваме отново прекомерното застъпничество на Мадам.
Двамата мъже в ливреи на кралския двор повлякоха отпуснатото тяло на момичето навън. Мина доста време, преди очите й да свикнат със светлината и да могат отново да виждат очертания и предмети. Само надигащият се гняв я задържаше да не изгуби съзнание. Поведоха я по стълбища и коридори, през някакъв двор, за да стигнат до малко помещение, облицовано с плочи, с дървени прегради. Беше горещо и задушно.
— Тука една, за да се погрижите — провикна се единият от придружителите й и Виолен бе оставена пред прегърбен мъж с остри черти, облечен само в панталони до коленете и бяла риза, прогизнала от пот. Човекът само кимна мълчаливо на жената в дъното на стаята. Без да се бави тя хвана момичето, повлече го след себе си и го бутна в една от дървените кабини. Виолен не проумяваше какво е тяхното предназначение. Дали бе някакво изтезание?
Жената мълчаливо смъкна дрехите от тялото й, преди Виолен да може да се възпротиви. Самата й душа сякаш простена, когато жената разкъса копринената риза, която носеше на голо. Заедно с този последен спомен от дните, които бе прекарала в ръцете на Раймон, изчезна сякаш и съпротивителната й сила. Тя легна гола и объркана на някаква дървена пейка, докато жената се суетеше някъде в дъното на кабината. Едва когато се разнесе свистене и плискане, когато кълба гореща пара изпълниха малката кабина и я превърна в истинско чистилище, Виолен разбра, че се намира навярно в парна баня.
В пещта с нагорещени кръгли камъни хвърляха ведра с вода, вдигаше се съскаща пара и се получаваше влажна мъгла, от която кожата се изпотява, за да се смъкнат всички мръсотии. Топлината бе истинска благодат, ала гъстите облаци пара я задушаваха… Само да не припадне сега! Не бива да се отпуска!
Точно когато мислеше, че е загубила битката със самата себе си, жената я повлече към друга кабина. Безброй ведра със студена вода бяха плиснати върху тялото й с неумолима ритмичност. Пръхтейки и давейки се, Виолен се бореше да си поеме въздух, без да може да вижда нещо от полепналите по лицето й мокри коси, усещайки по цялото си тяло лудите удари на сърцето си, шибано от камшиците на ледената вода.
Жената беше сякаш глухоняма. Тя метна върху Виолен голям чаршаф и подсуши тялото и с бързи опитни движения. Правеше го някак безучастно, с механична педантичност, без да нарани нежната кожа на своята клиентка. След това натисна Виолен да приседне на едно трикрако столче и се зае да подсушава косите й, разчеса сплъстените кичури с гребен, преди да разреши с четка цялата й коса.
Тази процедура направи чудеса. Виолен се чувстваше все по-добре, само да не беше това необяснимо безсилие, което след парната баня бе станало още по-непоносимо. Слабост, зашеметеност, безволие, по-силни от глада и жаждата. Имаше едно единствено желание — да спи. Да заспи вечен сън. Очите й просто се затваряха, главата й клюмна безсилно напред.