— Упоили са я с нещо, много е възможно изобщо да не е съзнавала какво става — каза Ниниан дьо Мариво, трогната от отчаянието, което прочете по лицето на своя първороден син.
— Благодаря за помощта ви — промълви Раймон, просто се чуваше с какво усилие произнася всяка дума. — Ще остана при нея.
— Но…
— Елате! — прекъсна я бързо графът и я издърпа леко от леглото. Погледите им се срещнаха и графинята се подчини с лека въздишка. — Ще ви изпратя камериерката, Раймон. Може да ви е от помощ, ако потрябва нещо.
Раймон не отговори на баща си, но поне не възрази. Спокойният, равен глас на графа беше в този момент единствената скала в морето от отчаяние и самобичуване. По някое време Раймон се отпусна в едно от креслата, които Лаура бе приближила до леглото, и вдигна послушно болния си крак върху табуретката, която тя също не бе забравила да привлече.
Правеше всичко, без да откъсва нито за миг очите си от бялото като тебешир лице, без да пророни нито дума. Напрягаше цялата сила на волята си, за да й внуши, да предаде на клетото й замъглено съзнание, че всичко ще бъде наред. Че е в безопасност. Напразно се вглеждаше за някаква промяна, за някакво трепване поне, което да му покаже, че е успял да стигне до нея Че някога ще може да стигне до нея.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бранеше се, съпротивляваше се, не искаше нощта да се превърне в ден. Плашеше се от светлината. Светлината заслепяваше очите й, режеше като с ножове кожата й, оставяше след себе си само тъпота и безчувственост, сякаш се намираше в някакъв друг свят, като в преизподня. Така ли изглежда пъкълът?
Виолен дьо Сен Хеде започваше да изплува мъчително бавно от чернотата, в която я бяха потопили упойващите треви.
Не искаше това събуждане. Примирила се бе със смъртта и сега, когато някакъв непримирим инстинкт й нашепваше, че е все още жива, не желаеше да приеме живота. За какво да живее?
Ала постепенно започна да осъзнава, че има тяло, да усеща с изострена чувствителност настъпилите промени в него. Безкрайната умора, която я бе налегнала през последните седмици, сега бе отстъпила място на пълно изтощение. Цялото й тяло бе загърнато сякаш в тъпа болка, изтръпнало, нечувствително. Единственото остро усещане бе желанието да повърне, което с всяко вдишване ставаше още по-непреодолимо.
— Раздвижи се малко, но още не отваря очи… — Един далечен, познат женски глас. Звънък и млад… Виолен нямаше сили да мисли сега, чий беше този глас.
Някой докосна челото й, сложи пръсти на пулсиращата вена на врата й. Докосването я хвърли отново в безумен страх, в луда паника, един отчаян вик се изтръгна от гърдите й, но се чу само глухо стенание.
— За Бога не я пипайте. Боли я, не виждате ли?
Настъпи мълчание. Какво правят? Виолен не смееше да отвори очи, но сетивата й бяха насочени към онова, което ставаше извън нея. Лежеше в меко, топло легло, покривката беше мека… Въздухът имаше аромат на цветя и пчелен восък. Восъкът, с който лъскаха подове и мебели… Познаваше тази миризма, този аромат на лукс…
Главата й бучеше, нажежени шишове сякаш се забиваха в мозъка й, направеше ли и най-малкото усилие да събере мислите си. Действителността се смесваше с някакви кошмарно ясни видения. Дълбоко черни стени, трепкащата синя светлина на свещи, спиращи дъха благовония… Ръце, непознати ръце. Отвсякъде ръце, които се протягаха да я измъчват, да я късат… Искаше да тича, да бяга, но краката й бяха тежки като олово, китките й сковани от лед… Викът, който така дълго бе сдържала, се изтръгна най-сетне от гърдите й — остър, ужасяващ, нечовешки вик, от който цялата къща потръпна.
Отново ръце. Нежни ръце, които я натиснаха леко назад във възглавниците. Странно бе, но можеше отново да движи крайниците си, да се брани отчаяно срещу това чуждо докосване! Нито Лаура, нито Раймон дьо Мариво бяха в състояние да я укротят. Лаура, защото нямаше достатъчно сили, а Раймон, защото сърцето не му даваше да я стисне достатъчно силно, та да може да я удържи.
— Какво става тук? Какво правите, за Бога? — Ниниан дьо Мариво се втурна разтревожена в стаята. — Пуснете я! Ще я изплашите до смърт, не виждате ли, че не е на себе си!
Енергичният тон моментално внесе ред в настъпилата суматоха. Този глас достигна дори до измъченото съзнание на болната. А и ръцете вече ги нямаше. Тя се отпусна на възглавниците и от това усилие вдигна за първи път клепачите си. Едно непознато лице се бе надвесило над нея.
Една красива жена, цялата в канелено кафяво… И косите канелени, леко посребрени. Нещо нежно и мило, някаква топла загриженост в светлите зелени очи… Виолен неволно въздъхна, като дете, което е плакало.