— Вие сте в безопасност, мадмоазел — каза дамата с мелодичен алт. — Няма защо да се боите, никой няма да ви стори зло. Елате, нека да ви оправя възглавниците… Така е по-добре. Да донесат ли нещо за пиене? Чувствате ли глад?
О, нямаше достатъчно сили, за да прецени. Виолен преглътна и сега вече осъзна, че гърлото й е пресъхнало до болка.
— Жадна… — прошепна тя с сковани устни.
— Веднага. Почакайте, ще ви помогна…
Виолен не се възпротиви, когато жената обхвана раменете й, и изпи на жадни глътки цялата чаша, която държаха до устните й. След това отново се отпусна назад и очите й се затвориха.
— Спете, дете! Това е най-доброто за вас сега…
Виолен не чу тези думи. Ала когато отново изплува от талазите на дрямката и се огледа с укрепнали за света сетива, видя отново същата жена, седнала в дълбокото кресло до леглото. Дамата държеше пред себе си разтворена книга, но престана да чете, щом долови, че Виолен се размърда.
Тя остана мълчалива, докато Виолен разглеждаше с широко отворени очи витите колони, които поддържаха балдахина, познатата обстановка… Стаята на виконта. Изгубеният остров на нейната любов… Какво прави тук? Коя е тази дама? Облечена е в скъпи дрехи…
— Как… защо съм тук? Какво е станало? Можете ли да ми кажете? — прошепна Виолен.
— Доведе ви виконт дьо Мариво — отвърна дамата. — Той ви е освободил, или отвлякъл, ако искате…
Виолен закри очи с бледата си, почти прозрачна ръка. Раймон? Нищо не помнеше. Последното, което си спомняше, бе… О, Господи, не! Не иска да мисли за това! Само за това не.
— Искам да стана… — Тя се опита да се надигне, но изведнъж огромното легло се завъртя пред очите й ведно с красивите си колони.
— Не бива да ставате, дете. Лежете си, това сега е най-важно. Отслабнала сте и сте замаяна. Но няма да е зле да хапнете нещо.
— Откога…
— Тук сте от две нощи и един ден. Не бива да се безпокойте. Всичко ще се оправи.
Знаеше си, че не е така. Но не възрази. Само затвори очи, но вече не от умора, а защото събираше сили, за да мисли логично. Имаше нещо, което трябва да каже на тази жена. Непременно, преди да е станало късно… Тя отвори очи.
— Раймон… Виконтът, тук ли е?
— Разбира се. Само крачи като тигър в клетка, изгаря от нетърпение да се събудите. Ще ми се разсърди, че не съм му казала веднага.
— Не!
— Не? Какво искате да кажете, дете?
— Той не бива да влиза… — Гласът на Виолен се скъса. — Аз… Не бива да ме вижда… Такава… Не, така… Моля ви, умолявам ви, закълнете се, че той няма да дойде! Моля ви!
Стори й се, че дамата се колебае, но после тя бързо кимна:
— Щом така искате…
Виолен пое дъх на пресекулки. Цялото й тяло трепереше. Трепереше от слабост и от страх, трепереше от срам и ужас. Тя потърси погледа на непознатата жена и имаше странното чувство, че зелените разтревожени очи прозират чак до дълбините на душата й. Виолен извърна глава.
Ниниан дьо Мариво все още не можеше да реши какво да мисли за Виолен. Остави на Лаура да придума господарката си да хапне поне няколко залъка, и отиде да потърси съпруга си. Намери го да се разхожда между стените на живия плет.
— Можахте ли да научите нещо? — попита нетърпеливо тя.
Огънят в Тюйлери е бил потушен. Изглежда никой не знае точно какво се е случило. А единственото желание на Негово кралско височество е всичко да се потули и да няма скандал. Някои от слугите са пострадали, твърдят, че е изгоряла и жената, която е трябвало да принадлежи на Княза на мрака. Така че нямате основание да се безпокоите. Вашият буен син е извън всяко подозрение или поне онези, които допускат, че има пръст в тази работа, ще си държат езика зад зъбите.
— Къде е Раймон? — Майката на буйния син се озърна наоколо, като че ли очакваше той да изникне от зеления лабиринт.
— В библиотеката, пише нещо. Не иска да каже какво, но се рови там по цели часове. И така, мадам, каква е тайната, която се готвите да ми кажете, и която той не трябва да чуе?
— Наистина, Ив, не се отказвате от ужасния си навик да четете в мен като в отворена книга. — Ниниан дьо Мариво чупеше нервно пръсти, докато разказваше за Виолен.
— Сериозно ли го каза? Наистина ли не иска да го види? — се взря в нея недоумяващ съпругът й.
— Абсолютно! Питам се как мога да му кажа такова нещо! Той очаква да му благодари, не да го отблъсне. Но има и още нещо… което той не знае…
— Кажете!
Тя бе вперила поглед в ръцете си, но след това решително вирна глава и срещна тъмните очи на съпруга си.
— Акушерката каза, че тя очаква дете. Възможно е това дете да е от Раймон.