— И вие се съмнявате?
— Аз… Не зная. Не казах нищо на Раймон за това. Помолих жената да не споделя с никого…
— Постъпила сте мъдро — кимна граф дьо ла Шез. — Младата жена е тази, която трябва да реши на кого да съобщи. Ние не бива да се месим.
Графинята издаде някакво неопределено възклицание.
— Да не се месим? И казвате това точно вие? Дето сте най-големият специалист по това да пъхате елегантните си пръсти, където не им е работа!
— В момента аз просто изчаквам, скъпа моя. Най-настойчиво съветвам и вас да направите същото.
Раймон погледна случайно през прозореца и видя родителите си, потънали в разговор. Видя как баща му се наведе над ръката на майка му, с онази негова тънка усмивчица в ъглите на устната му, която можеше да преобрази до неузнаваемост строгото му лице. Имаше чувството, че наблюдава тайно двойка влюбени и бързо извърна лице от прозореца.
Провлече крак обратно към масата. Някъде с крайчеца на съзнанието си установи, че претоварването на крака му в нощта на пожара не му се е отразило толкова зле, колкото се боеше. Раната още го болеше, кракът му бе отслабнал от дългото обездвижване, но сега ходеше по-лесно.
Едно от чудесата, които направи с него Виолен. Клетата му любима, болна и измъчена, без желание да отвори очи. Раймон посегна отново към перото, за да продължи работата си. Бе сключил сделка със съдбата. Ако изпълни молбата на Виолен й изпрати на краля проекта за реформиране на армията, ще е изпълнил своята част от договора. Тогава съдбата ще бъде принудена да изпълни своята част — да превърне измъченото създание там горе отново в онази енергична и горда Виолен, която той обичаше.
Виолен погледна в голямото сребърно обръщащо се огледало на тоалетната масичка. Седеше неподвижно, без да продумва, докато Лаура решеше косите й. Само очите й продължаваха да блестят като в треска, въпреки че външно се бе възстановила. Болките от нанесените рани ставаха все по-слаби, докато една заран се оказа, че са напълно изчезнали.
Бе напуснала леглото и се бе преместила в своя апартамент. Сега вече поне знаеше, че не можеш да тръгнеш да бягаш, без нито грош в джоба. Поне в едно нещо бе сигурна: никога, за нищо на света не ще повтори грешката да търси убежище в двореца на дукеса д’Орлеан. Но рано или късно, трябваше да се махне оттук. Въпросът беше къде?
Тя присви очи, загледана в отражението си в огледалото. Неуловимото було на тъгата правеше тава малко бледо лице да изглежда по-зряло, златистокафявите очи като че бяха станали по-големи. Непримиримата детинска гордост се бе закалила в стоманена несломимост.
Лаура забоде и последните фуркети в пищната китка от лъскави букли отзад на тила и провря между буклите лента от бледожълта дантела, точно с цвета на тюлената рокля, която бяха избрали за днес. Прозирна, лека рокля, каквато подхождаше за един от тези последни августовски дни. Деколтето бе покрито с ефирен бял шал. Около кръста й също бе завързана бяла панделка, чийто краища стигаха чак до земята.
Виолен просто недоумяваше как е възможно огледалото да й показва просто една елегантно облечена, безгрижна млада дама. Образът на тази елегантно облечена, безгрижна млада дама. Като че нищо не е било! Защо не личи? Защо по лицето й няма и следа от гаврите и мъченията, през които премина? Не виждат ли, че тя е все още опозорена, мръсна и жалка? Една евтина лека жена, изхабена и отвратителна, която не заслужава да живее.
— Колко сте красива! — възкликна Лаура и отстъпи крачка назад, за да се полюбува на своето творение. — Защо не поизлезете в градината на слънце? Такъв чудесен ден!
Както обикновено, Виолен не отговори. На Лаура се струваше понякога, че господарката й се е превърнала в безсловесна кукла. Но тази кукла взе флакона с розова вода и напарфюмира китките си. След това вдъхна с примижали очи нежния им аромат. О, никога няма да се насити на това ухание, то я спасяваше от другото, мускусното, което искаше да забрави. Не разрешаваше вече да слагат ароматни масла във ваната й, не можеше да гледа пламъци, не понасяше да я докосват чужди ръце… И не напускаше апартамента си. Хапваше по нещо в стаята си, но повечето време седеше, взряна пред себе си.
„Започваш да полудяваш, Виолен дьо Сен Хеде!“ — смъмри се тя сама, след като камериерката я остави. Съзнаваше, че обърква Раймон, че озадачава родителите му и че е несправедлива към Лаура. Но не можеше да постъпва другояче.
Като по чужда заповед тя скочи и закрачи нервно из очарователния салон в зелено. Докосваше мебелите, плъзгаше пръсти по тапицерията и най-сетне се позадържа пред прозореца, обърнат към градината. Но очите й не виждаха нито пъстрите мозайки от цъфнали цветя, нито успокояващата симетрия на парка, нито дори малкия древногръцки храм. Тя мислеше за Раймон дьо Мариво и неизплаканите сълзи изгаряха очите й.