Категорично отказа да се срещне с него, не искаше да говорят, не искаше да го види. Не отваряше писмата, които й пишеше. Измоли той да не прекрачва прага на зеления апартамент. Караше Лаура да връща подаръците му, криеше се от очите му като прокажена. Раймон дьо Мариво трябваше да разбере, че Виолен, която бе любил някога, вече не съществува. Той можеше да я оплаква като мъртва, да си спомня прекрасните дни прекарани с нея, ала трябваше да разбере, че човек не може да върне назад колелото на времето. И колкото по-бързо осъзнае той това, толкова по-добре.
Би продала душата си на дявола, за да бъде още веднъж, един единствен път още в ръцете му, да чува гласа му, да се топи в целувките му. Тази упорита нейна любов бе единственото чувство, което беше все още живо в нея. Всичко друго си оставаше мъртво, унищожено завинаги през онази нощ на ужас и пошло насилие.
Тя не беше достойна. Не заслужаваше неговото внимание, а още по-малко неговата обич.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
— Така няма да стане, скъпа! Не ще ви позволя да се измъкнете така глупаво! Оставих ви достатъчно време, но би трябвало да знаете, че не съм от търпеливите.
Още при звука на този глас Виолен бе започнала да отстъпва назад, докато не опря гръб о голямата витрина. Добре че порцелановите статуетки, сребърните купи и скъпи кристали издрънчаха предупредително. В уплахата си тя сложи ръка на бродирания си корсаж, сякаш да задържи сърцето си да не изхвръкне.
На вратата на зеления салон стоеше Раймон дьо Мариво. Той отмести Лаура и с едно само движение я отпрати да си върви. Виолен го гледаше втрещено. Беше облечен в нов, тъмнозелен жакет със златни галони по илиците и по маншетите. Модерната кройка правеше виконта още по-широкоплещест, а комбинацията с прилепналите панталони до коляното, го правеше особено елегантен. Носеше бели чорапи, изпънати на масивните му прасци, върху зелените обувки просветваха златни токи. Черната му коса бе гладко сресана и приличаше на гарваново крило. В бялото дантелено жабо на ризата му просветваше смарагд.
Никога досега не го бе виждала толкова добре облечен. Войникът се бе превърнал в благороден кавалер. Защо? Чак дъхът й секна, не можа да каже и думица в отговор на думите му.
Какво иска той? Да я порази със зашеметяващия си вид?
Да, точно това иска, но тя няма да се поддаде. Никога. За нищо на света.
— Това аз няма да позволя, моя малка дукесо! Няма да позволя камериерката ви да ми съобщава какво искате и какво не искате. Съветвам ви да се откажете от тези глупости и ще бъдем отново добри приятели.
Виолен трябваше да мобилизира всичките си сили, за да се откаже от опората на витринката, да му обърне тъничкия си гръб и да се запъти към най-близкия прозорец. Леко събраните на гърба плисета на розовата й рокля, се стичаха надолу в малък, едва загатнат шлейф. Стоеше неподвижна, не показваше с нищо, че го слуша. Облечените в коприна рамене не трепваха.
— Виолен, сърце мое! Какво ви е? — Той пристъпи към нея и я обгърна с топлите си силни ръце. Долавяше тръпките, които преминаха по тялото й, но тя не направи опит да се освободи. — Простете ми, ако съм ви наскърбил с нещо преди, не съм имал такива намерения. Не знаех колко много означавате за мене. Едва след като изчезнахте, и ме накарахте да се замисля, разбрах, че не мога да живея без вас.
Виолен затвори очи. Само забързаното пулсиране на една малка вена на врата й показваше, че е жива, че се вълнува.
— Обичам те, малка дукесо. — Изкусителният глас бе до самото й ухо. В този глас трептеше цялата онази нежност, за която толкова бе копняла. — Ти си всичко, за което съм молил съдбата. Ти ми принадлежиш… Никой не може да те откъсне от мен. Моля те да станеш моя жена. Моля те да останеш при мен.
Дрезгав стон се откъсна от гърлото й.
— Вие… Ваша жена? Вие сте луд!
Една лека усмивка и ръце, които продължаваха да стягат раменете й.
— Какво толкова невероятно има в това? Просто стигнах до заключението, че това е единственият начин да те прикова до себе си.
Това интимно „ти“, което никога не прозвуча в часовете на тяхната близост, съвсем различно от другото „ти“, пренебрежително и недостойно… То именно откликна някъде дълбоко в самото й сърце. Защо трябва да й причинява още болка? Защо не й спести това мъчение? Нима той не съзнаваше, че говори за жена, която вече не съществува?
— Виолен, моето гордо храбро момиче…