Нямаше с какво да се противопостави на силата, която я обърна и властно притисна главата й към кадифеното рамо. Виолен усети мъжкия аромат на дрехите му, като умираща от жажда тя се потопи в този аромат. Като обезумял от алчност крадец, който знае, че се рови в чуждо имане.
— Вече никой не ще ти причини зло.
Обещание. Упование… Колко хубаво би било да повярва. Но Виолен знаеше, че няма право на илюзии.
— Не!
Най-сетне този вик на отчаяние успя да разкъса омайващия капан на нежността. Виолен се откъсна от него и направи няколко крачки, за да потърси прикритие зад един висок стол.
— Не бива. Не бива да го казвате! Трябва да сте загубил разсъдъка си. Вие сте виконт дьо ла Шез, вие сте благородник от свитата на краля… Вие сте висш офицер на кралството. Вие не можете… да се ожените за мене.
— Разбира се че мога! И само не ми излизай с моите задължения и моето наследство. При Жофроа то ще е в добри ръце, в случай че баща ми реши, че не одобрява този брак. О, Виолен! Как може да допуснеш, че ще се съглася да разменя щастието си срещу каквото и да било на този свят? С тебе животът ми отново придоби смисъл!
Виолен се бе посъвзела. Лицето й се отпусна, тя вирна брадичка, въпреки че гласът й прозвуча дрезгаво:
— Не желая. Забравете ме, това е най-доброто, което можете да сторите. Оженете се за дама, която да бъде достойна за вас.
— По дяволите! Какви са тези надути фрази? Държите се така, като че ли изобщо не сте ме чули, или пък смятате, че не зная какво говоря! — В гнева си Раймон отново бе преминал на учтивата форма.
— И наистина не знаете! Не мога да бъда ваша. Никога! Разберете го и ме оставете.
— И все пак трябва…
Преди да разбере какво става, младата жена се намери в обятията му. Столът се прекатури настрани. Целувката му, гневна и жадна, потуши всякаква съпротива.
Виолен потрепери. Отначало от страх и възмущение. Мислеше, че никога не ще може да понесе докосване на мъж, дори и неговото. Но тръпките се стопиха в топлина и сладост. Тялото й не се съпротивляваше на тази властна, търсеща уста. Тялото й, което бе оздравяло по-бързо, отколкото душата. Коварното предателство на това тяло накара Виолен да побърза да сложи край на тази игра, преди да се е предала напълно в негова власт.
Тя извика на помощ всичката си сила, за да се овладее, да издигне щита на студенина и безучастност, та да спре дори и един разгорещен мъж.
— Но какво има? Не ме ли обичаш вече? Този най-малко очакван въпрос на оскърбено момче я разтърси като удар. От твърдата черупка на войника не бе останал и помен.
— Да, не ви обичам вече. — Говореше бавно, сякаш омаломощена от тежкото олово на лъжата. — Оставете ме да си отида. Вече няма смисъл.
— Ами тръгвай тогава… Върви веднага по… — Виконтът заекна и не доизрече гневното проклятие.
Недосегаема, мраморнобледна и безжизнено равнодушна, тя дори не помръдна. Една малка горда порцеланова статуетка, облечена в коприна, със свенливо сведени очи. Идеше му да я напердаши… Или да я вземе насила…
Не бе възможно сега нито едното, нито другото. Все пак той доизрече края на своята ругатня и напусна с едри крачки малкия салон.
Не би могъл да види, как Виолен рухна на колени и скри лице в ръцете си. Побеснял от яд, Раймон изтърча надолу по стълбите, готов да помете като буря всичко пред себе си. Всичко, но не и едрия мъж, на който налетя, не по-малко широкоплещест и мощен от самия него.
— Я виж ти! Не ни ли казаха, че сте зле наранен и едва ходите? Как преувеличават хората…
На Раймон бяха необходими няколко мига, за да познае чий е този леко подигравателен, развеселен глас. Не бе виждал зет си от сватбата им с Шантал, но Жан-Пол д’Обри не бе от хората, които можеш лесно да забравиш. До щастливия брак между него и сестрата на Раймон, Шантал дьо Мариво, се бе стигнало след такива невероятни трудности и фантастични перипетии…
Младата жена до рамото на Жан Пол д’Обри, която се взираше в него с невярващи зелени очи, бе истинско по-младо копие на майка им.
— Шантал! Откъде пристигате?
— Чудесен поздрав! Сега остава само леля Диан да получи обичайния си припадък, а баща ни да изреве, че смущават следобедната му дрямка. Явно, че пречим… — Сестра му си оставаше непоправима! — Ами тогава да си вървим, Жан-Пол…
— Точно това няма да направите! — натърти Раймон и най-сетне прегърна красивата си сестра. — Радвам се да ви видя!
— Не останах с впечатление, че е точно така…
— Вината е другаде — предаде се Раймон.
— И чия по-точно?
— На една невъзможна, абсолютно неуправляема, твърдоглава, капризна и тъпа особа от женски пол!
В първия момент в очите на Шантал д’Обри припламна изненада, но след това, с всеки нов, изстрелян епитет, се развеселяваше все повече и повече.