— По дяволите! — извика тя съвсем неподобаващо на една дама. — Залагам джобните си пари, че си влюбен, скъпи ми братко! И кое е това невероятно същество, което успя да направи човек от ледената планина? Умирам да се запозная с нея!
— Но не преди да си се видяла и с останалите членове на семейството си, мила Шантал — намеси се закачливо графинята, привлечена от веселата врява. — Господи, Раймон! Как само изглеждаш! Какво е станало?
— Простете, маман, но ми се иска малко да по-яздя сега — отвърна съвсем изненадващо първородният й син и бързо излезе от хола.
— И мисли да язди с този копринен жакет? — Шантал и съпругът й последваха графинята в голямата приемна. — Не си спомням да съм виждала някога Раймон извън себе си… — продължи мислите си Шантал, докато бавно сваляше дългите бродирани ръкавици. — Какво е станало? Толкова е развълнуван, като че току що е установил, че се е влюбил в красивата Монтеспан, и ето ти сега неприятности, ето ти мълниите на кралската немилост!
— Ако благоволите да си поемете дъх и да дадете възможност на майка ви да каже нещо, навярно ще научите какво става, мила!
Жан-Пол д’Обри умееше да обуздава темпераментната си съпруга. Ниниан дьо Мариво побърза да се реваншира за този жест, като им разказа неща, който те слушаха смаяни и ужасени.
Единственото, което Виолен чу, бе обичайната възбуда около нечие пристигане. Разтърчаха се лакеи, чуваха се разпорежданията на майордома и възбуденото чуруликане на баронесата. Опита се да позвъни за Лаура, за да се осведоми, но после се отказа. Искаше да бъде сама. Да помисли. Появата на Раймон й бе показала, че трябва да побърза да вземе решение. Да се махне; Колкото е възможно по-бързо и по-далеч.
Добре. Но как да го осъществи? Кой би могъл да й окаже помощ? Как да напусне този дом, без да стане отново жертва на мръсни попълзновения, след като не притежава дори дрехите на гърба си?
До вечерта все още не бе намерила изход. Едно леко почукване на вратата я извади от вцепенението. Реши, че навярно Лаура идва, за да я спаси от мрачните мисли. Виолен й извика да влезе и отстъпи уплашено назад, когато разбра, че е сбъркала.
Една млада жена, може би в средата на двадесетте, елегантно облечена и невероятно красива. Кестеняво-червеникавите коси, без следа от пудра, бяха бухнали над едно нежно лице с големи зелени очи. Очите на Раймон и на графинята, неговата майка. Виолен не бе виждала повече дамата, след като се бе съвзела и станала от леглото. Още един член на семейството?
— Вие сте Виолен дьо Сен Хеде, нали? — Посетителката явно не се чувстваше ни най-малко притеснена. — Аз съм Шантал, сестрата на Раймон, графиня д’Обри, ако трябва да се представя официално. Любопитна бях да ви видя. Предпочитам винаги да си съставям собствено мнение.
Виолен направи почтителен реверанс и застана в мълчаливо очакване. Нещо в тази непосредственост на посетителката я плашеше.
Дори Франсин, която бе най-умната и най-самоуверената от сестрите й, нямаше такова непринудено държане.
— Обичате ли брат ми?
В първия момент Виолен пламна, след това пребеля, сетне отново се изчерви, още по-силно. Тя само стисна устни.
— Намирате ме прекалено откровена? Съпругът ми също казва, че би трябвало да сдържам малко езика си. Но за мене всичките тези вежливи увъртания са досадни и ненужни. И така, обичате ли брат ми?
Виолен видя, че само с вежливо мълчание не ще може да се измъкне от този директен разпит. Тя се отказа от първоначалното си смущение и вдигна гордо глава.
— Той ли ви изпрати?
— Раймон? Значи не го познавате достатъчно. От малък Раймон не позволява друг да води собствените му битки. Дори и при сблъсъците му с нашия баща. И щом му свалиха бебешката ризка, тръгна да доказва най-вече на баща ни, че може да бъде напълно самостоятелен. Раймон! Той ще предпочете да си строши врата, отколкото да се вслуша в нечий съвет.
Това описание толкова подхождаше на мъжа, когото обичаше, че Виолен за миг се отърси от изкуствената си сдържаност и си позволи да се усмихне. Усмивка, в която Шантал намери отговора на загадката, какво намира брат и в това хубаво, но твърде сериозно и затворено момиче.
— Обичате го, виждам. — Сама си отговори Шантал, без изобщо да забележи, че Виолен все още мълчи. — И защо тогава този ваш любим излетя като бесен към конюшните, та да съсипе от умора някой жребец?
— Той? — Виолен най-сетне отвори уста. — Той не бива да язди още! Раната още не се е затворила! Това е безумие! Трябваше да го спрете!