— Ах, ветрилото! — Лаура го подаде на Виолен. — Сега вече е добре. Никога не сте била толкова красива!
— Наистина, чудесна работа, Лаура! — разнесе се женски глас откъм вратата и Виолен подскочи.
На прага бе застанала Ниниан дьо Мариво, графиня дьо ла Шез. Прекрасна в церемониалния си тоалет, цялата в зелено и сребро, косите прибрани в тънката сребърна паяжина на мрежата. Графинята носеше най-прекрасните диаманти, които Виолен бе виждала някога. А Нейно кралско височество, дукеса д’Орлеан притежаваше фантастични бижута…
— Мадам! — Виолен се сниши в дълбок реверанс. Изпитваше страх от майката на Раймон, сама не можеше да определи защо точно. Може би защото самата тя никога не бе имала такава майка… Или защото не можеше да понесе, че графинята я презира…
— Изглеждате прекрасно, мадмоазел дьо Сен Хеде — каза мило графинята в настъпилото мълчание. — Мисля, че е време да вървим. Негово Величество надали би одобрил, ако го накараме да ни чака.
— Да ни? — Виолен не успя да каже повече.
— Разбира се. Необходима ви е придружителка. Някой трябва да ви представи. Не сте омъжена, явявате се и без член на собственото ви семейство. Моля ви да ми позволите да ви съпровождам аз.
Виолен преглътна. Отлично разбираше каква необикновена чест й оказва графинята. Самото присъствие на графиня дьо ла Шез означаваше вече признание. Защо такова благоволение?
— Елате! — Тихата подкана прозвуча като заповед.
Виолен се съвзе, вдигна глава, замижа за миг, за да се концентрира, и тръгна към майката на Раймон.
— Готова съм — каза тя кратко.
С изключение на неколцина лакеи и дежурния майордом двете разкошно облечени жени не срещнаха никого. За щастие, Виолен не подозираше, че зад една предпазливо открехната врата я наблюдават зорките очи на Шантал д’Обри и на Диан дьо Мариво. Шантал, изключително доволна. Диан — както винаги критична и мърмореща.
— Не разбирам защо Негово величество ще кани на аудиенция тази особа! — избухна баронесата, когато разкошната карета се отдалечи. — Не вярвам да търси ново попълнение за сбирката си от достъпни хубавици…
— За Бога, мадам! Говорите за жената, в която е влюбен брат ми! — възмути се Шантал и изгледа ядно леля си. — Раймон надали ще се зарадва, ако ви чуе как говорите за нея. Мислите ли, че майка ми би приела да придружава една жена със съмнителна репутация?
До подобен извод стигна и Виолен, която през булото на полуспуснатите си ресници наблюдаваше майката на Раймон, продължавайки да се пита, защо графинята й прави такава чест. От сутринта още я обсипваха с внимание и разкош. Тази ослепителна официална рокля, обувките, с обсипани с аметисти токове. Всичко — ветрилото, малката избродирана със златна сърма чантичка на колана й, и това безценно колие…
Да, ето съкровища, които биха стигнали не само да заплати пътуването си до дома, но и да живее прилично дълги години. Защо бе това разточителство? Нито граф дьо ла Шез, нито съпругата му правеха впечатление на хора, които биха се хвърлили в необмислени неща.
— Чувствам се като врабче, накичено с чужди пера — изтърси тя, седнала срещу майката на Раймон в парадната карета. — Дали трябва да представим на Негово величество една Виолен дьо Сен Хеде, каквато не съществува?
Графинята й се усмихна окуражително.
— Кралят държи изключително на етикета. Би сметнал за неуважение към собствената му личност, ако една млада дама, протежирана от мен, се появи пред него, облечена в сукно.
— Но защо правите това? Защо?
— Защото стигнах до убеждението, че го заслужавате — отвърна Ниниан дьо Мариво, а след това тихо добави: — Може би, защото в някакво ъгълче на сърцето ми ми напомняте за една друга млада жена, която преди много години пристигна в Париж, за да намери своето щастие. Без багаж, само с една красива сестра, която се надяваше да я задоми добре. Навремето онази млада жена направи много неща, недопустими нито за тогавашните добри нрави, нито за благоприличието…
Виолен инстинктивно разбра, че графинята говори за себе си. Не посмя обаче да попита, а и нямаше време, защото бяха стигнали целта си.
Лакей в кралската ливрея отвори почтително вратичката на каретата. Графинята слезе първа, последвана колебливо от младата си спътничка. Толкова пъти бе препрочела писмото от двореца, а все още не можеше да повярва, че всичко това е истина.
Високите зидове, които ограждаха просторния двор на старата кралска резиденция, й се сториха като затвор. Изпита ужас, като си помисли, че е достатъчно само да мине по голямата галерия, за да стигне до онова крило, граничещо с реката, и да попадне в Тюйлери… В онзи дворец, който й се бе видял отначало приказно разкошен, а сетне бе разрушил живота й завинаги.