В тях виждах единствено палачите на баща ми и брат ми. Затова събрах някои свои съмишленици от близкото си обкръжение и се присъединих към смелите мамелюци, от които френската войска тръпнеше в ужас. Когато нашествието отмина, не можах да се реша да се върна към радостите на мирния живот. Заживях с единомишлениците си непостоянен, скитнически живот, посветен на битките и лова.
Живея доволно сред тези люде, които ме почитат като цар, защото, макар че азиатците не са образовани като европейците, на сърцето им са чужди завистта и клеветничество, егоизмът и амбицията.
Залейкос благодарил на чужденеца за казаното, но не скрил от него, че намира за по-подходящо за съсловието и образованието му да живее и твори в някоя християнска, европейска страна. Хванал го за ръка и го помолил да тръгне заедно с него, да живее и да умре при него.
Гостенинът го изгледал трогнато:
— По това разбирам, че си ми простил напълно, че ме обичаш. Приеми най-искрената ми благодарност за това!
Скочил на крака и застанал в целия си ръст пред гърка, който за малко не се уплашил от войнствената стойка, тъмните искрящи очи, ниския, тайнствен глас на госта си.
— Предложението ти е чудесно — продължил той, — може за някого другиго то да е примамливо, но аз не мога да се възползвам от него. Конят ми вече е оседлан, слугите ми вече ме очакват. Жив и здрав да си, Залейкос!
Приятелите, които съдбата събрала по такъв необикновен начин, се прегърнали на прощаване.
— И как да те наричам? Как се казва моят гост, когото никога не ще забравя? — попитал гъркът.
Чужденецът го гледал дълго, после повторно му стиснал ръката и рекъл:
— Наричат ме господаря на пустинята — името ми е Орбасан.