Султанката — възрастна, достолепна жена — ги очаквала с всичките си придворни в най-хубавата зала на двореца. Подът на залата бил застлан с невероятно голям килим, стените били украсени със светлосиньо платно със златни ресни, закачено на големи сребърни куки.
Вече се било стъмнило, когато шествието пристигнало, затова в залата били запалени множество кръгли цветни лампи, които греели в нощта като слънце. Но най-ярка и пъстроцветна била светлината в дъното на залата, където на трона си седяла султанката. До него водели четири стъпала, бил изработен от чисто злато и отрупан с едри аметисти. Четиримата най-знатни емири държали балдахин от алена коприна над главата на султанката, а шейхът на Медина й веел с ветрило от паунови пера.
Така очаквала султанката съпруга си и сина си. И тя не го била виждала от рождението му, но пророчески сънища й били разкрили как изглежда въжделеното й чедо, така че била в състояние да го разпознае сред хиляди други. Вече се чувало, че шествието наближава: звуците на литаврите и тимпаните се смесвали с радостната глъчка на тълпата, копитата на конете кънтели в двора на палата, чувал се тропотът от стъпките на новодошлите и ето че вратите на залата се разтворили и между редиците от коленичили слуги преминал султанът, повел за ръка сина си към трона на майка му.
— Ето — рекъл той. — Водя ти сина, за когото толкова дълго си копняла.
Султанката обаче го прекъснала:
— Това не е синът ми! — извикала тя. — Не такива бяха чертите, които Пророкът ми разкри насън!
И тъкмо когато султанът понечил да я обвини в суеверие, вратата на залата се отворила, принц Омар връхлетял, следван от стражите си, от които бил успял да се откъсне, напрягайки всичките си сили и останал вече без дъх, се хвърлил пред трона.
— Нека тук да умра, наредете да ме убият, жестоки татко, защото повече не мога да търпя това унижение!
Всички били поразени от думите му, тълпата се струпала около него и дотичалите стражи се заели да го завързват, когато султанката, която безмълвно наблюдавала всичко, скочила от трона.
— Спрете! — извикала тя. — Този и никой друг е истинският! Това е този, когото очите ми не са зървали, но сърцето ми разпозна!
Стражите неволно се отдръпнали от Омар. Но султанът, разгневен от случилото се, им викнал с повелителен глас:
— Аз решавам тук! Тук не съдим по женски сънища, а по сигурни, неподвеждащи знаци. Този тук (и посочил Лабакан) е синът ми, защото той ми донесе уговорения с моя приятел Елфи знак — кинжала.
— Той го открадна — извикал Омар, — злоупотреби със сляпото ми доверие!
Но султанът не слушал какво казва синът му, защото имал обичай във всички дела своенравно да се ръководи само от собствените преценки, затуй и сега наредил да извлекат насила нещастния Омар от залата. А той самият се отправил с Лабакан към покоите си, разярен от султанката, с която бил преживял двайсет и пет години в мир и сговор.
А тя самата много се разтревожила от случилото се и била напълно убедена, че измамник е спечелил сърцето на султана, защото сънищата й сочели онзи нещастник за неин син.
Когато мъката й малко се поуталожила, тя се замислила за средство, с което да убеди съпруга си, че не е прав. Този път задачата й не била лека, защото този, който се представял за неин син, бил предал отличителния знак, кинжала, а и доколкото тя се досещала, за да може той да изиграе ролята си, без да се издаде, бил узнал доста за предишния живот на Омар.
Тя свикала при себе си мъжете, които съпровождали султана до колоната Ел-Серуя, и поискала да й разкажат как точно се е случило всичко, а подир това събрала най-верните си робини на съвет. Умували, що умували и най-накрая Мелехсала, една стара, умна черкезка, заговорила:
— Ако съм чула вярно, почитаема повелителко, този, който е предал кинжала, назовал другия момък, когото ти смяташ за твой син, Лабакан, побъркания шивач.
— Да, така е — отвърнала султанката.— Но какво от това?
— Как мислите — продължила черкезката, — дали този човек не прехвърля собственото си име на сина ви? И ако е тъй, то има чудно средство, с което да хванем измамника натясно.
Султанката приближила глава към робинята си и тя й прошушнала съвет, който изглежда й допаднал, защото се подготвила веднага да отиде при султана.
Султанката била умна жена, тя познавала слабите страни на султана и умеела да се възползва от тях. Пред него си дала вид, че е съгласна да признае сина им, но го помолила само за едно. Султанът, който съжалявал задето избухнал пред жена си, приел условието и тя заговорила: