— Би ми се искало да изпитам сръчността на двамата. Някой друг сигурно би ги накарал да яздят, да се фехтуват или да хвърлят копие. Но това са неща, които всеки може. Ще ми се да им дам да правят нещо, което изисква съобразителност. Нека всеки от тях да ушие по един кафтан и чифт шалвари и тогава ще видим, кой ще ги направи по-хубаво.
Султанът се засмял и рекъл:
— Ай, ама че умно нещо си измъдрила! Синът ми да се състезава с този побъркан шивач кой ще ушие по-хубавия кафтан! Не, не става.
Но султанката му напомнила, че предварително й бил обещал да изпълни едно условие и султанът, който си държал на думата, най-накрая се съгласил, макар да се зарекъл, че дори лудият шивач да направи чудно хубав кафтан, той не ще го приеме за свой син.
Султанът сам отишъл при сина си и го помолил да изпълни прищявката на майка си, която искала от него само един кафтан, ушит от неговата ръка.
Зарадвало се сърцето на добродушния Лабакан. „Ако е само това — мислел си той, — скоро ще мога да зарадвам султанката.“
Наредили две стаи — едната за принца, другата за шивача; там те трябвало да изпробват уменията си. На всеки от двамата дали по парче копринен плат, ножица, игла и конци.
Султанът бил много любопитен, що за кафтан ще измайстори синът му, а сърцето на султанката било свито дали хитрината й ще й донесе успех или не. Двамата момци имали по два дни, за да се справят с работата си. На третия султанът повикал жена си и когато тя се появила, пратил слуги да донесат двата кафтана и да повикат майсторите им. Лабакан влязъл триумфиращ и проснал кафтана си пред смаяния поглед на султана.
— Погледни, татко — рекъл, — погледни, уважаема майко, не е ли това майсторски ушит кафтан? С най-сръчния дворцов шивач мога да се меря, да видим може ли той да направи такъв.
Султанката се засмяла и се обърнала към Омар:
— А ти какво измайстори, сине мой?
Момъкът захвърлил копринения плат и ножиците на пода с негодувание:
— Учили са ме да обуздавам кон, да въртя сабя, а копието ми стига от шейсет крачки целта си, но шивашкото изкуство ми е чуждо! То е недостойно за възпитаник на Елфи бей, владетеля на Кайро!
— О, ти си истинският син на господаря ми! — възкликнала султанката. — Ех, да можех да те прегърна, да се обърна към теб със „сине мой“! Простете, съпруже и повелителю мой — продължила тя, като се обърнала към султана, — че използвах тази хитрост срещу вас. Още ли не виждате кой е принц и кой шивач? Наистина кафтанът, който вашият син е направил, е чудесен и аз бих го попитала при кой майстор е учил?!
Султанът седял, потънал в мисли, поглеждал недоверчиво ту към жена си, ту към Лабакан, който напразно се опитвал да прикрие червенината и обезсърчението си от това, че така глупаво се бил издал.
— И това доказателство не стига — рекъл султанът. — Но аз знам — слава на Аллах — начин, чрез което да науча дали са ме измамили или не.
Заповядал да му доведат най-бързия кон, метнал се отгоре му и препуснал към една гора, която почвала недалеч от града. Според една стара легенда там живеела една добра фея, която се наричала Адолзайде, която неведнъж била подкрепяла владетелите от рода му, изпаднали в беда; към нея бързал султанът.
В средата на гората имало голо място, а около него растели високи кедрови дървета. Там, където според легендата живеела феята, рядко стъпвал крак на простосмъртен заради някакъв свян, който се предавал от баща на син от незапомнени времена.
Щом като пристигнал, султанът слязъл от коня си и го завързал за едно дърво, застанал в средата на полянката и казал на висок глас:
— Ако е истина, че в часове на беда си давала добри съвети на дедите ми, не отхвърляй молбата на техния внук и ме посъветвай за нещо, за което човешкият ум не стига!
Едва изрекъл последните слова, когато клоните на един кедър се разтворили и оттам се появила забулена жена в дълги бели одежди.
— Знам защо си дошъл при мен, султан Сауд, волята ти е справедлива, затуй ще ти помогна. Вземи тези две ковчежета! Кажи на двамата младежи, които искат да бъдат твои синове, да си изберат по едно! Знам, че който е истинският, няма да сгреши. — Това му рекла забулената фея и му подала две ковчежета от слонова кост, богато украсени със злато и перли. На капачетата, които султанът напразно се опитвал да отвори, имало надписи от инкрустирани диаманти.
По пътя към вкъщи султанът размишлявал какво ли може да има в ковчежетата, които не бил в състояние да отвори с всичката си сила. Надписите също не му помагали да се досети, защото на единия капак пишело „Чест и слава“, на другия — „Щастие и богатство“. Султанът си помислил, че на него самия щяло до му е трудно да избере между тези две неща, които били еднакво привлекателни, еднакво примамливи.