Слязъл долу в конюшните на султана, оседлал коня си Марва и го подкарал към портите на града, по пътя към Александрия. Целият му живот на принц му се струвал сън и само разкошното ковчеже, богато украсено с перли и диаманти, му напомняло, че всичко се било случило наяве.
Когато най-сетне се завърнал в Александрия, отишъл до къщата на стария майстор, слязъл от коня, завързал го на входа и влязъл в работилницата. Майсторът, който не могъл веднага да го познае, му се поклонил дълбоко и го попитал с какво може да му услужи. Но когато погледнал по-отблизо госта си и разпознал в него стария си познайник Лабакан, извикал калфите и чираците си и те всички се нахвърлили яростно върху клетия Лабакан, който не очаквал подобен прием. Блъскали го и го удряли с ютии и аршини, бодели го с игли и го щипели с остри ножици, докато накрая изтощен се смъкнал на една купчина вехти дрехи.
Докато лежал, майсторът го нахокал здравата заради откраднатата дреха. Напразно го уверявал Лабакан, че е дошъл само за да му възстанови загубата, напразно му предлагал трикратно обезщетение.
Майсторът и калфите му повторно се нахвърлили върху него, прибили го от бой и го изхвърлили през вратата. Смазан и раздърпан, Лабакан се качил на коня си Марва и се запътил към един хан. Там положил изморената си, наранена глава на една постеля и се замислил за земните теглила, за често непризнатата заслуга и за нищожността и преходността на всички блага. Заспал с решението да се откаже от ламтежа си за величие и да стане уважаван гражданин.
На другия ден Лабакан не се разкаял за решението си, защото, изглежда, тежките удари на майстора и калфите били избили всичкото му високомерие. Успял да продаде на добра цена ковчежето си на един търговец на скъпоценности, купил си къща и наредил в нея работилница, в която да упражнява занаята си. Щом приготвил всичко и окачил отвън табела с надпис „Лабакан шивача“, седнал, извадил иглата и конците от ковчежето и се захванал да кърпи жестоко съдраната от майстора роба. Но го повикали да излезе за нещо навън и когато се върнал отново при работата си, що да види?! Иглата шиела ли, шиела съвсем сама, нижела фини, ситни бодове, каквито Лабакан не бил майсторил дори в най-ярките си мигове на дарование.
Ето че и най-дребният подарък от добрата фея се оказал изключително полезен и ценен! А той притежавал и друго качество: кълбенцето с конеца никога не свършвало, а иглата шиела непрестанно.
Лабакан си спечелил много клиенти и скоро се прочул навред. Той само скроявал дрехите, правел първия бод и иглата трескаво продължавала работата му нататък и не спирала, докато не завършела дрехата. Скоро целият град започнал да си шие при майстор Лабакан, защото той работел хубаво и изключително евтино. Само за едно се чудели хората: как работел без калфи и все при затворени врати.
Така се изпълнило пророчеството на ковчежето за щастие и богатство. Макар и не в изобилие, те станали спътник на добродушния майстор. А когато научил за славата на младия султан Омар, за когото хората непрестанно говорели, като разбрал, че този смелчага се е превърнал в гордостта и любовта на народа си и в страшилище за неприятеля си, бившият принц си рекъл:
— По-добре, че си останах шивач, защото честта и славата са опасни неща.
Така си живеел Лабакан, доволен от себе се, тачен от съгражданите си и ако междувременно иглата не е загубила силата си, тя още шие с конеца на добрата фея Адолзайде, който никога не свършвал.
С изгрева на слънцето керванът потеглил и скоро пристигнал в Биркет-ел-Хад или Чешмата на пилигримите, откъдето оставали още само три часа път до Кайро. Очаквало се пътниците да пристигнат по това време и ето че скоро търговците имали радостта да зърнат приятелите си от Кайро, задали се насреща им. На влизане в града те минали през вратата Бебел фах, защото се смята за добро знамение пътниците от Мека да влизат в града по пътя на Пророка.
На пазара четиримата турски търговци се сбогували с чужденеца и с гръцкия търговец Залейкос и се отправили с приятелите си към домовете си. А Залейкос завел чужденеца в един добър хан и го поканил на обяд. Той приел поканата, но преди това пожелал да се преоблече.
Гъркът се приготвил добре да посрещне чужденеца, защото по време на пътуването той бил спечелил симпатиите му и когато всички ястия и напитки били наредени на масата както си му е редът, седнал да го чака.
Ето че го чул да се задава с бавна и тежка стъпка откъм коридора, който водел към стаята му. Изправил се, за да го посрещне приятелски още на прага, но когато отворил вратата, се дръпнал стреснат назад, защото срещу него стоял мъжът с ужасната червена мантия. Залейкос погледнал още веднъж, но уви, очите му не го мамели: същата висока, властна осанка, маската, през която го стрелкали тъмните очи и червената мантия със златната везба, която така добре знаел от най-ужасните мигове в живота си.