Мисълта за отмъщение беше тляла отдавна в душата ми. Сега тя се разгоря с нова сила. Събрах каквото бе останало от бащиното имане и се заклех да заложа всичко на тази карта или самият аз да загина.
Не след дълго бях във Флоренция, където се стремях, доколкото можех, да не издавам пребиваването си. Планът ми беше обаче много утежнен от положението, в което се намираха неприятелите ми. Старият флорентинец бе станал губернатор и следователно разполагаше с всички средства да ме погуби само да научеше за плана ми. Ала случайността ми дойде на помощ.
Една вечер видях един човек в позната ливрея да върви по улиците. Неуверената му походка, мрачният му поглед и мърморенето му „Santo sacramento“ и „Maledetto diavolo“ ми помогнаха да разпозная у него стария Пиетро, един слуга на флорентинеца, когото знаех още от Александрия. И за миг не се усъмних, че беше сърдит на господаря си и реших да се възползвам от настроението му. Изглежда, той много се изненада, че ме среща там, изплака мъката си, че откакто господарят му станал губернатор, не можело с нищо да му се угоди и скоро жълтиците ми, подкрепени от яда му, го привлякоха на моя страна. Най-трудното препятствие беше преодоляно. Разполагах с човек, който по всяко време беше готов да отвори вратата на неприятеля ми. Така планът ми за отмъщение узряваше все повече. Струваше ми се, че животът на стария флорентинец е много по-незначителен в сравнение със залеза на семейството ми. Той трябваше да види най-любимото си същество мъртво, а това беше Бианка — неговата дъщеря. Освен че се беше провинила така позорно пред брат ми, беше и главната причина за нашето нещастие. Новината, че точно по това време Бианка възнамеряваше да се омъжва за втори път, беше даже добре дошла за жадното ми за мъст сърце. Решението, че трябва да умре, бе взето. Но аз самият се ужасявах от подобно деяние, а и Пиетро, както ми се струваше, също нямаше сила да го извърши. Затова се оглеждахме за някой, който може да се заеме с тази работа. Не смеех да наема никой от флорентинците, защото никой от тях не би предприел подобно нещо срещу губернатора. Тогава на Пиетро му хрумна плана, който аз по-късно изпълних. Сред тези, които подхождаха за нашия план той веднага избра теб — чужденец и лечител едновременно. Как се развиха нещата, знаеш сам. Единствено преголямата ти предпазливост и честност излагаха плана на опасност, те бяха и причина за историята с мантията.
Пиетро ни отвори вратичката в замъка на губернатора. Той щеше и да ни изведе тайно, ако не бяхме побягнали, уплашени от ужасната гледка, която ни си разкри през открехнатата врата. Подгонен от ужас и разкаяние, изминах повече от двеста стъпки в бяг, докато накрая не се строполих на стълбите на една църква. Едва тогава събрах мислите си и първо се сетих за теб и съдбата ти, ако те откриеха в къщата. Промъкнах се в замъка, но нито от теб, нито от Пиетро успях да намеря и следа. Само вратичката зееше отворена. Това ми даде поне надеждата, че си могъл да се възползваш от възможността да избягаш.
Като се разсъмна обаче, не ме свърташе вече във Флоренция. Страхът, че ще бъда разкрит, и чувството за разкаяние не ме напускаха. Бързо заминах за Рим. Но представи си изумлението ми, като чувах навсякъде да се разправя същата история, само че с притурката за залавянето на убиеца, някакъв гръцки лечител. Уплашен и угрижен се завърнах във Флоренция. Въпреки че и преди това отмъщението беше започнало да ми изглежда твърде страшно, ето че вече се проклинах за него, защото намирах живота ти за твърде скъпо изкупление. Пристигнах на същия ден, в който ти отнеха ръката. Ще премълча за това какво изпитах, като те видях да се качваш на ешафода, понасяйки болката като истински герой. Но в мига, когато видях как шурна кръвта ти, взех твърдото решение да те направя щастлив през остатъка от живота ти. Какво се случи по-нататък, ти знаеш. Само едно нещо ми остава да кажа: защо пътувам заедно с теб.
Мисълта, че още не си ми простил, бе за мен тежко бреме. Затова се реших да изкарам много дни заедно с теб и най-сетне да ти дам обяснение за това, което ти сторих.
Гъркът изслушал госта си мълчаливо и когато той свършил, му подал дясната си ръка, като го погледнал топло:
— Знаех си, че сигурно си по-нещастен от мен, защото онова ужасно деяние ще помрачава до край дните ти като тъмен облак. Прощавам ти от сърце. Но позволи ми още един въпрос: как така се появи в този вид в пустинята? Какво захвана, след като ми купи къщата в Константинопол?
— Върнах се в Александрия — отвърнал запитаният. — Омраза към всички гореше в гърдите ми. Изгаряща омраза, особено към онези нации, които се зоват „образовани“. Повярвай ми, сред моите сподвижници, мюсюлманите, ми бе по-добре! Бях изкарал само няколко месеца в Александрия, когато моите сънародници нахлуха там.