Уилям Фокнър
Мънк
Би трябвало да опитам да разкажа за Мънк. В смисъл действително да опитам — един съзнателен опит да се свържат несъответствията в неговата кратка, жалка, банална история и не само да й се придаде форма чрез мъглявите средства на догадката, умозаключението и измислицата, но и да се употребят тези мъгляви средства за разнищване на мъглявите и необясними неща, които той остави след себе си. Защото само в литературата парадоксалните и дори взаимно изключващи се чудатости в историята на едно човешко сърце могат да съществуват паралелно, закалени от изкуството в правдоподобност и достоверност.
Той беше слабоумен, даже може би кретен и изобщо не би трябвало да попада в затвора. Ала когато го изправиха на съд, за окръжен прокурор имахме един младок, който бе хвърлил око на Конгреса, а Мънк не разполагаше нито с поддръжници, нито с пари, дори нямаше адвокат — не ми се вярва изобщо да е проумявал за какво му е или дори какво представлява това „адвокат“ — затова съдът му определи адвокат: някакъв младеж, току-що получил право на практика, който навярно не познаваше кой знае колко по-добре от своя довереник практическия механизъм на наказателния кодекс и който, изглежда, допусна Мънк да бъде признат за виновен по указание на съда, или пък вероятно забрави, че може да пледира душевен недъг, тъй като Мънк не отрече нито за миг, че е убил човек. В същност съдът не бе в състояние да го застави да престане да повтаря и потвърждава това. Не че се изповядваше или хвалеше. Излизаше така, сякаш държи реч на хората, които го бяха хванали от двете страни, преди да дойде помощник-шерифът, после и на самия него, и на тъмничаря, и на другите затворници — разни негри, прибрани за комар, скитничество или продажба на уиски, — и на завелия процеса срещу него мирови съдия, и на определения му от съда адвокат, и на съда, и на съдебните заседатели. Дори час след убийството той като че не бе способен да си спомни къде е било извършено, не можеше да си спомни човека, когото твърдеше, че е убил — като своя жертва изброи няколко души (и то по внушение, с подсказване), които бяха живи, а един от тях даже присъстваше по същото време в канцеларията на мировия съдия. Ала нито за момент не отказа, че е убил някого. Без да настоява, той просто кротко повтаряше случилото се със своя ясен, припрян и затрогваш глас, мъчеше се да произнесе своето слово, да довери нещо на хората пред себе си, което те не можеха ни най-малко да проумеят и отказваха да слушат. Не правеше самопризнание, не се опитваше да търси смекчаващи вината обстоятелства, та да избегне отговорността за деянието си.
Сякаш се стремеше да извлече някакъв принцип за нещо, използваше случая, за да хвърли мост над пропастта, която го разделяше от живия свят, от света на живите хора, от познатата, страдаща земя — това доказа любопитното слово, което произнесе на ешафода пет години по-късно.
А дотогава той сигурно изобщо не бе живял. Дойде, по-точно изникна — дали беше роден там или не, никой не знаеше — от обраслата в борове хълмиста местност в източната част на нашата околия, до която преди двайсет и пет години (Мънк бе около двайсет и пет годишен) не водеха, кажи-речи, никакви пътища и където дори областният шериф избягваше да ходи — местност, непристъпна, с почти некултивирана земя, обитавана от родове, които не признаваха никого и нищо и които никой не беше виждал само допреди няколко години, когато шосета и автомобили проникнаха в зелената твърд, където местните жители с техните изопачени шотландско-ирландски имена се женеха помежду си, варяха уиски и скрити зад хамбари и огради, стреляха по всеки чужденец. Именно хубавите пътища и здравите мостове доведоха Мънк в Джеферсън и донесоха слухове за неговия произход. Защото дори хората, сред които бе отрасъл, изглежда, знаеха почти толкова малко за него, колкото и ние: разправяше се за някаква старица, която живеела отшелнически (даже и сред тия жестоко самотни люде) в дървена колиба с подпряна зад вратата заредена ловджийска пушка и нейния син, който извършил убийство (нещо прекалено дори за този край и обитателите му) и сетне избягал, навярно принуден, губил се десет години — къде, никой не знаеше — и един ден се върнал с жена — жена с твърда, светла, метална градска коса и твърдо, светло градско лице, която мяркали отдалеч да пресича двора на колибата или просто да стои изправена до вратата и да рее поглед из зелената пустош с хладен израз на сляпа навъсена загадъчност, смъртоносна, но змийски смъртоносна, различно от местния горе-долу общоприет ритуал: „Предупреди и после стреляй!“ Не след дълго двамата заминали. Околните не разбрали кога отпътували, нито защо, както не узнали кога били пристигнали и с каква цел. Някои казваха, че една нощ старицата, мисис Одълтроп, грабнала чифтето и ги прогонила от дома си, пък и от околията.