Така или иначе заминали. Ала чак месеци по-късно съседите открили, че в колибата има дете, бебе — дали било донесено, или родено там, те не знаеха. Това бил Мънк, а по-нататък се разправяше как шест-седем години след туй надушили мърша откъм колибата на старата мисис Одълтроп, влезли и я намерили да лежи от цяла седмица мъртва. Видели вътре и едно мъничко същество, облечено само в ризка от зебло, което се мъчело да повдигне чифтето от мястото му зад вратата. Не успели да хванат Мънк. Не съумели да го пипнат тогава, а втори случай никога не им се удал. Ала той не се пръждосал. Хората знаели, че е там някъде и ги дебне, додето те приготовлявали мъртвата за погребение, а после, когато я погребвали, той гледал от храсталака. Известно време не го мяркали, макар да били уверени, че се върти около къщата, и на следната неделя го заварили да разравя гроба с клечки и голи ръце. Доста голяма дупка вече бил изкопал, запълнили я и същата нощ неколцина души устроили засада, та да го уловят и му дадат храна. Ала отново не успели — малкото бяло телце (то било голо сега) се изплъзнало през ръцете им, сякаш било намазано с масло, и избягало, издавайки звуци, които нямали нищо общо с човешките. След това някои от съседите почнали да му оставят храна в пустата колиба. Но никога не им се удало да го зърнат. Няколко месеца по-късно чули, че живее при един бездетен вдовец старец на име Фрейзър, прочут майстор на уиски. Изглежда, през следващите десет години, до смъртта на Фрейзър, той преживявал там. Навярно Фрейзър му бе дал името, с което се появи в града, тъй като никой не узна как го е наричала старата мисис Одълтроп, и сега околията трябваше да го опознае или най-малкото да се запознае с него — младеж невисок, вече леко закръглен, сякаш не беше на осемнайсет, а на трийсет и пет, с грозно, лукаво-глуповато, невинно лице, чиито черти, не изразът, трябва да са му спечелили прозвището Мънк1. Отдал на човека, който го бе отгледал и отхранил, своята абсолютна и безусловна преданост на куче, той едва на осемнайсетгодишна възраст бе способен — казваха — да вари Фрейзърово уиски не по-лошо от самия Фрейзър.
Това бе всичко, на което се бе научил той — да прави и продава уиски незаконно и затова тайно, което още повече усилва парадокса в направеното от него публично изявление, когато нахлузиха на главата му черния капишон пет години по-късно заради убийството на управителя на затвора. Това бе всичко, което знаеше — това и верността към човека, който го отхрани и го научи какво да прави, как и кога; тъй че, когато Фрейзър умрял и някой, все едно кой, минал с камион или лека кола оттам и викнал: „Хайде, Мънк, скачай вътре“, той се качил в автомобила точно както би постъпило бездомно куче, и така пристигна в Джеферсън.
Този път намери подслон в една бензиностанция на две-три мили от града, където спеше на сламеник в задното помещение, но само когато сламеникът не бе зает от един клиент, който се напиваше дотолкова, че не можеше нито да шофира колата си, нито да върви, там той даже се научи да работи с бензинова помпа и да прави верни сметки, макар че работата му се състоеше предимно в това, да помни къде точно в пясъчната канавка, отдалечена на петстотин метра от бензиностанцията, са заровени половинлитровите бутилки. Вече бе познат и в града, идваше там, облечен в своите евтини, пъстри празнични дрехи, с които заменяше работния си комбинезон — цветни ризи, дето избеляваха при първото пране, сламени шапки с лента, скапващи се при първия проливен дъжд, и двуцветни обувки, които изгниваха на краката му — приятен, необидчив, словоохотлив, стига да има кой да го слуша, с лукаво-глуповато лице, едновременно хитро и отвлечено, бледо въпреки слънчевия загар, с онзи странен израз на несъвършено съчетание между чувство и разум. Градът го познаваше вече седем години до онази съботна нощ, когато убитият (смъртта му не бе загуба за никого, но, както казах, Мънк нямаше нито приятели, нито пари, нито адвокат) бе паднал прострелян зад бензиностанцията, а Мънк стоеше изправен край него с пистолет в ръка — присъстваха още двама души, прекарали цяла вечер заедно с убития — и се опитваше да разкаже на задържалите го, после и на помощник-шерифа онова, което се мъчеше да обясни със своя припрян, затрогваш глас после, сякаш звукът на изстрела разруши преградата, зад която той беше живял в продължение на двайсет и пет години, и сега, посредством мъртвото тяло в краката му, беше успял да прехвърли пропастта, която вече не то отделяше от живите.