Вуйчо Гейвин издейства помилването, написа молбата, събра подписите, отиде в столицата на щата, където губернаторът одобри и подписа, после сам я занесе в затвора и каза на Мънк, че е свободен. А Мънк го изгледал продължително, додето проумее думите му, и заплакал. Не искал да си отива. Направили го били благонадежден затворник и той прехвърлил към управителя своята кучешка преданост, която хранел на времето към старика Фрейзър. Не умееше да върши нищо като хората, освен да вари и продава уиски, но след като дойде в града, се научи да мете бензиностанцията. Ето защо с това се занимавал и там; животът му трябва да е приличал на дните, прекарани от него в училище. Метял и се грижел за дома на управителя не по-лошо от жена, а съпругата на управителя го научила дори да плете; разридан, той показал на вуйчо Гейвин пуловера, който майсторял за рождения ден на управителя — нуждаел се от още немалко седмици, за да го довърши.
Вуйчо Гейвин се върна у дома. Донесе със себе си документа за помилване, ала не го унищожи, защото каза, че са го завели под номер и сега преди всичко се налага да прегледа закона, та да провери дали човек не може да бъде изключен от затвора, както от училище. Но според мен той още се надяваше, че навярно някой ден Мънк ще промени решението си; мисля, че това е причината да запази документа за помилване. Сетне Мънк сам се освободи, без ничия помощ. Това се случи една седмица, след като вуйчо Гейвин бе разговарял с него; струва ми се, че вестта дойде още преди вуйчо Гейвин да реши дали да предаде документа за съхранение или не. На другия ден новината бе поместена на първа страница в мемфиските вестници, но ние научихме още същата нощ по телефона как Мънк Одълтроп, очевидно по време на безуспешен опит за бягство, бе застрелял, без да му мигне окото, управителя на затвора с неговия собствен пистолет. Този път нямаше никакво съмнение — петдесет души били свидетели, неколцина затворници се нахвърлили върху него и го обезоръжили. Същият Мънк, който седмица по-рано бе плакал с глас, когато вуйчо Гейвин му бе съобщил, че е помилван, направил опит за бягство и извършил толкова хладнокръвно убийство (на човека, за когото плетеше пуловер и изпроси със сълзи на очи позволение да му го довърши), че дори другарите му по съдба се обърнали против него!
Вуйчо Гейвин отново отиде да се срещне с Мънк. Сега бил отделен в самостоятелна килия в сградата на смъртта. Продължавал да плете пуловера. Плетял добре, каза вуйчо Гейвин, и дрехата почти била готова.
— Остават ми само още три дни — обяснил Мънк, — тъй че нямам време за губене.
— Но защо, Мънк? — запитал вуйчо Гейвин. — Защо стори това?
Иглите му не спрели въртележката си ни за миг, каза вуйчо ми, не се отпуснали дори когато Мънк обръщал лице към него с познатия си кротък, затрогващ и почти въодушевен израз. Този човек нямаше представа за смъртта. Съмнявам се дали изобщо е направил връзка между трупа зад бензиностанцията, проснат в краката му оная нощ, и човека, който допреди секунди се движел и разговарял, или сега между мъртвото тяло в двора на затвора и човека, за когото плетеше пуловер.
— Знаех си, че варенето на уиски не е чиста работа — рекъл той. — Знаех си, че не е това. Само че… — И хвърлил поглед на вуйчо Гейвин. На лицето му все още се четяло онова спокойствие, но за миг зад него се надигнало нещо: не смущение, нито колебание, просто стремеж да потърси, да напипа.
— Само че какво? — попитал вуйчо Гейвин. — Уискито „не е това“, така ли? Не е какво? Какво е „това“?
— Не, не. — Мънк вдигнал очи към вуйчо Гейвин. — Думата ми е за влака тогава, за оня човек с шапката, дето подаваше глава през вратата, щом спре влакът, и викаше, а аз питах: „Това ли е? Тука ли слизаме?“, помощник-шерифът отговаряше: „Не.“ Ако не беше той да ми каже и оня човек с шапката, дето се показваше, да вика, щях да…