— Да слезеш на друга гара, така ли? Това ли е то? А сега знаеш на коя гара да слезеш, та да не сбъркаш. Знаеш правилната гара, нали?
— Да — отвърнал Мънк, — сега знам правилната гара.
— Коя е? Кое е правилното? Кое е това, което знаеш сега? И никога преди не си узнавал?
Три дни по-късно той им го казал. Изкачил се на ешафода, застанал там, където му наредили да застане, навел главата си послушно (без заповед), та по-лесно да му нахлузят въжето, лицето му — пак така ведро, въодушевено, с израз на човек, очакващ своя шанс да заговори. После тъмничарите отстъпили назад, той очевидно сметнал това за сигнал, че неговият час е настъпил, защото казал: „Аз прегреших срещу бога и човека и затова плащам със страданията си. И сега… — разправяха, че дотук говорел високо, с ясен и спокоен глас. Тия думи трябва да са му прозвучали доста гръмогласно и категорично и сигурно е почувствал сърцето си приповдигнато, защото сетне продължил, вече под черния капишон: — Сега аз отивам в свободния свят да обработвам земята.“
Виждате ли? Просто не се връзва. Допуснем ли, че той не си е давал сметка, че ще умре, думите му нямат смисъл. Едва ли би могъл да знае много повече за земеделие, отколкото за Стоунуол Джаксън; сигурно е, никога не се е залавял с подобно занятие. Виждал е, разбира се, памук и жито по полята и как стопаните ги обработват. Ала не вярвам да е пожелавал преди да върши и той тази работа, тъй като би могъл да намери достатъчно сгодни случаи да се захване. А ето сега вдигна ръка и уби човека, който бе го взел за довереник и отървал от един относителен ад, независимо дали Мънк е съзнавал това или не, към когото бе насочил своята кучешка вярност и преданост и заради когото само преди седмица бе отказал помилване — извърши убийство с мотив, че иска да се върне на свобода и да обработва земята, и тази промяна да настъпи у него за някаква си седмица, след като в продължение на пет години той бе абсолютно отделен и изолиран от света повече от всяка монахиня. Добре, дори да приемем това за възможно логическо развитие на неговия ум, какъвто почти не притежаваше, дори да приемам, че състоянието му е било дотам неудържимо, та да намери сили да убие своя единствен приятел с личния му пистолет (да, пистолета; научихме за него как един ден изчезнал от дома на управителя, където той го държал, и за да узнае къде е отишъл, управителят повикал своя готвач-негър, друг благонадежден затворник, който бил най-вероятният крадец, и го пребил от бой, за да измъкне истината. По-късно Мънк намерил пистолета, сложен на мястото, където управителят сетне се сетил, че сам го бил скрил, и го върнал) — да оставим всичко туй настрана, как, ей богу, е достигнал до него, затворен зад решетките, този подтик да обработва земята, как се е породило това желание? Ето това споделих с вуйчо Гейвин.
— Ами връзва се съвсем добре — възрази ми той. — Просто още не сме открили верния шифър. Пък и те също.
— Кои те?
— Те. Те не обесиха убиеца на Гамбръл, а само разпнаха пистолета, оръдието.
— Какво имаш пред вид? — попитах аз.
— Не знам. И навярно никога не ще узная. Сигурно. Но както ти описа нещата, всичко се връзва — някъде, някак. И няма начин да е другояче. В края на краищата тук имаше твърде много цирк дори при тия обстоятелства, да оставим настрана, че става дума за един стопроцентов малоумник. Ала може би шутовският завършек на историята ще бъде причина никога да не узнаем истината.
Но ние я узнахме. Вуйчо Гейвин попадна на нея случайно, не я сподели с никого освен с мен и аз ще ви доверя защо.
По онова време имахме за губернатор човек без родословие, с минало не по-малко тъмно, отколкото на Мънк — проницателен, хитър държавник (от когото някои от нас се страхуваха, вуйчо Гейвин и други — най-вече заради бъдещето на щата), който щеше да отиде далеч, ако имаше шанса да живее. Някъде три години след екзекуцията на Мънк той без предизвестие обяви, че чества нещо като юбилей. Определи дата за свикване на Съвета за помилване, при което, загатна той, щеше да раздава опрощение на различни престъпници по същия начин, както английският крал по случай своя рожден ден подарява благороднически титли и декорира с ордени. Цялата опозиция в един глас, разбира се, заяви, че той чисто и просто устройва търг за помилване, ала вуйчо Гейвин мислеше иначе. Според него губернаторът съвсем не беше толкова лекомислен — догодина трябваше да се проведат избори и той не само си осигуряваше по този начин гласовете на роднините на помилваните, но и залагаше капан за чистофайниците и моралистите, като им даваше повод да го обвинят в корупция и сетне да претърпят провал поради липса на доказателства. Известно бе, че Съветът за помилване бе изцяло зависим от него, тъй че единственото възможно възражение на опозицията бе решението да изпрати свои представители да присъстват на събитието — стъпка, която губернаторът — о, колко хитър бе той! — великодушно приветства, като стигна чак дотам, че им осигури превоз. Вуйчо Гейвин бе един от делегатите на нашата околия.