— Добре — рекъл вуйчо Гейвин. — Това е всичко, което исках да зная. — И се обърнал към надзирателя зад вратата: — Свършихме. Можеш да отключиш.
— Чакай — обадил се Теръл. Вуйчо Гейвин извърнал глава. Теръл стоял, както и преди — висок, грамаден и мършав в раираното си затворническо облекло, с ожесточени, бездънни, жълти очи, — и заговорил с познатия хленчещо-напевен тон: — За какво си ме затворил тук сега? Какво съм ти сторил? Ти си богат и свободен, можеш да идеш, дето пожелаеш, а аз… — После завикал. Вуйчо Гейвин каза, че викал без изобщо да повиши глас, та надзирателят в коридора да не успее да го чуе: — Нищо, казвам ти! Нищо не съм му казвал. — Ала този път на вуйчо Гейвин дори не му останало време да се обърне. Каза, че Теръл абсолютно безшумно на два скока минал пред него и надзърнал в коридора. Сетне се обърнал и втренчил поглед във вуйчо Гейвин. — Слушай — рекъл, — ако ти кажа, обещаваш ли, че няма да гласуваш против помилването ми?
— Обещавам — отговорил вуйчо Гейвин. — Няма да гласувам против помилването ти.
— Обаче как да разбера, че няма да ме метнеш?
— Хм — зачудил се вуйчо Гейвин. — Как другояче, освен като провериш?
Спогледали се. Сетне Теръл свел поглед; вуйчо Гейвин каза, че Теръл вдигнал ръка пред себе си и той (вуйчо Гейвин) забелязал как кокалчетата на затворения му юмрук бавно побеляват.
— Изглежда, ще трябва да проверя — рекъл. — Изглежда, ще трябва. — После вдигнал очи; сега заплакал, с глас не по-висок отпреди, когато викал. — Но само ако ме изментиш и ако някой ден изляза оттук, тогава внимавай! Ясно ли е? Внимавай!
— Заплашваш ли? — изненадал се вуйчо Гейвин. — Ти, който си с райе на гърба и зад себе си имаш тоя зид, а отпред те чака заключена врата и надзирател с пушка? Искаш да ме разсмееш ли?
— Не искам нищо — отвърнал Теръл. Кажи-речи, скимтял. — Искам справедливост. Само това. — После завикал наново, с предишния сподавен глас, забил поглед в побелелия си юмрук: — Опитах на два пъти; два пъти опитах да се добера до справедливост и свобода. Но се изпречваше той. Той беше виновникът; знаеше, че знам това. Бях му казал, че ще… — Замлъкнал тъй внезапно, както и започнал; вуйчо Гейвин каза, че чувал запъхтяното му дишане.
— Говориш за Гамбръл — обадил се вуйчо Гейвин. — Давай нататък.
— Да, за него. Бях го предупредил. Защото ми се присмиваше. Не трябваше да прави така. Можеше просто да гласува срещу мен и с това да се свърши работата. Но не трябваше да си прави майтап с мене. Казваше ми, че ще стоя тук, додето може да ме пази, додето той е тук, а той щял да остане до края на живота си тук. Така и стана. Стоя тук цял живот. Ни повече, ни по-малко.
В тия думи нямало присмех, разказваше вуйчо Гейвин. Той не се смеел.
— Да. И тъй, ти каза на Мънк…
— Да, казах му. Казах му, че всички ние тук сме клети, невежи селяци, които нямат никакви шансове. Казах му, че бог ни е създал да живеем навън, в свободния свят, и да работим неговата земя, само че ние сме бедни и невежи и не знаем това, а богатите няма да ни го кажат, преди да е станало прекалено късно. Казах му още, че ние сме бедни невежи селяци, които за пръв път виждат влак, качват се и никой не ще да се погрижи да им покаже къде да слязат и да обработват земята в свободния свят, както бог иска да правим. Казах му, че той е човекът, който ни възпира, който ни държи затворени далеч от свободния свят, за да ни се присмива пряко желанията на бог. Но изобщо не съм го карал да стори това. Само рекох: „А сега ние никога не можем да излезем оттук, защото нямаме пистолет. Обаче, ако някой има пистолет, ще отидем в свободния свят и ще обработваме земята, защото бог е предопределил да вършим това и това е, което ние искаме да правим. Кажете, не е ли това, което искаме да правим?“, а той се обади: „Да. Това е. Тъкмо това е.“ Пък аз казах: „Само че нямаме пистолет“, а той: „Аз мога да намеря пистолет.“ „Тогава ще отидем в свободния свят — продължих аз, — защото сме прегрешили пред бога, но вината не е наша, защото никой не ни е казал какво той е предопределил за нас да правим. Обаче сега ние знаем какво е то и искаме да отидем в свободния свят и да обработваме земята в името на бога!“ Това е всичко, което му казах. Никога не съм го карал да прави нищо. А сега върви и им кажи. Нека ме обесят и мен. Гамбръл вече е изгнил, оня идиот също е изгнил и аз предпочитам да изгния в земята, отколкото да гния тук. Хайде, върви и им кажи.
— Така… — рекъл вуйчо Гейвин. — Добре. Ти ще бъдеш свободен.
В продължение на цяла минута, каза вуйчо Гейвин, Теръл останал като вкаменен. Сетне запитал:
— Свободен ли?
— Да, свободен — отвърнал вуйчо Гейвин. — Но помни едно: Преди малко ти ме заплаши, сега аз те заплашвам. И най-интересното е, че за разлика от теб аз мога да изпълня заплахата си. Ще те държа под око и ако пак се случи някой да се опита да ти припише някое убийство и ти да не можеш да намериш никой, който да свидетелства, че не си бил на местопрестъплението, и собствените ти депа да не се застъпят за теб, тогава… Разбираш, нали?