— Може ли още един танц? — попита той. Още нямаше намерение да я пусне.
— Танцувам салса само с Джен. — Говореше задъхано и започваше да се изчервява.
— Защо?
— Защото винаги водя аз.
Музиката гърмеше ритмично, жива и неустоима. По кадифеното синьо небе бе останала само една ивица, оцветена в златно и розово, и на дансинга ставаше все по-тъмно, атмосферата — по-тайнствена, защото единствената светлина идваше от запалените фенери.
Той я привлече по-близо до себе си и двамата се смесиха с танцуващите.
— Тогава, води ме — каза, но думите прозвучаха толкова близо до ухото й, тялото му бе толкова близо до нейното, вратът му почти докосваше лицето й… Какво се опитваше да направи с нея?
— Съжалявам, Джо. — Ив се отдръпна от прегръдката му. — Трябва да пийна нещо, честно… да се охладя малко. — Обърна се и се отдалечи колкото бързо успя, с надеждата той да не е тръгнал след нея.
От безопасното място на бара остана да наблюдава танцуващите. Дийпа не се предаваше и бе в центъра на танците. Ив се зачуди дали да не отиде да й каже да го дава по-леко. След това си нареди да престане да се държи като квачка. Дийпа бе студентка по медицина, която познаваше тялото си. Това все пак бе нейната сватба, нека танцува до насита. Том се смееше с нея, и я въртеше в кръг.
В този момент бащата на Ив застана до нея и настоя двамата да изпият заедно по едно.
— Нещо по-силно този път. — Погледна подозрително портокаловия й сок.
— Е, казвай… Марта ми се стори много приятна — предизвика го тя.
Баща й заговори за новата си приятелка и за сватбата… за Том… за другите й деца, но единствените думи, които Ив чу, които запомни, на които обърна внимание, бяха в момента, когато той стисна ръката й и заяви сериозно:
— Никога не е прекалено късно, Ив. Когато станеш на моята възраст, няма да съжаляваш за нещата, които си направила, а за тези, които не си.
— За какво говориш, татко? — Тя се отдръпна със срамежлива усмивка.
— За партньора ти в танците.
— Да, добре. — Отпи дълга глътка от шампанското, което й бе подал.
— Роби трябва да отиде до едното място. — Двете й малки деца бяха застанали пред нея. Роби бе пребледнял от изтощение, защото часът му за лягане бе минал много отдавна. И на двамата косите бяха мокри от пот заради танците цялата вечер.
— Дългът ме зове — обърна се тя към баща си и понесе малкия към химическите тоалетни в далечния край на тентата.
— Ив! — Джен застана пред нея. — Трябва да ти кажа нещо…
— Не може ли да почака малко? Отиваме до едното място.
— Чорапите на Джозеф… Това е знак — съобщи Джен и се отдалечи. Какво? Ив го отдаде на прекалено многото чаши шампанско.
Свила се в тясната тоалетна кабина, Роби вече бе заспал, сложил глава в скута й, тя се заслуша ужасена в разговора в съседната кабина.
Дъщерите на Денис, Сара и Луиза, смъркаха кокаин и се кискаха необуздано как били взели напълно безплатно наркотика от диджея.
— Ама нали се сещаш, че след това той ще иска нещо. — Чу се нов прилив на смях, подбуден от ефекта на кокаина.
Ив не можа да го понесе. Пред тези две красиви момичета — едното можеше да бъде нейно, тя не можа да спре тази нелогична мисъл — бе целият живот.
Не можеше да се изправи сама пред тях, защото нямаше това право.
Когато най-сетне излязоха, тя вдигна Роби на ръце и тръгна да намери Денис. Той седеше сам на една от по-малките маси и оглеждаше съседните, стиснал голяма чаша джин с тоник.
— Здрасти, Денис. — Насили се да се усмихне и придърпа стол, за да седне до него, а Роби продължаваше да спи в скута й, напълно отпуснат.
След като любезно обсъдиха сватбата, тя събра смелост и му разказа за дъщерите му.
— Ясно — процеди той. Вдигна чашата и я пресуши, след това подръпна ръкавелите.
Странно, но си спомняше този негов навик и й се стори необичайно, че вече не познава този човек, а в същото време се сеща за всичките му нервни движения.
— Те бяха в клозетите — каза най-сетне той. — Типично за Ивлин, нали? Не може ли модерната нахакана Ив да каже кенеф, или лайнарник, или нещо по-така?
— Това отговор на зрял човек ли е?
— А ти какво, по дяволите, очакваш да кажа, Ив? — Подчерта името й с присмех.
— Не можеш ли да ги спреш? Не можеш ли поне да поговориш с тях? — попита тя. — Те са ти деца.
— След като рехабилитационна терапия за петнайсет хиляди лири не бе в състояние да ги спре, какво според теб мога аз да направя? — Денис махна на бармана и посочи чашата си. — Аз съм им просто баща. Онзи с дебелия портфейл, който вади пачките — за дрехи, за училища, за коне, за почивки. Очаквам да започна да плащам за коли, за аборти и пластични операции на носовете им. Те само това искат, парите ми, а ми сервират само гадости. — Вече говореше прекалено високо.