— За Бога! — просъска тя с надеждата да го накара да замълчи.
— Кажи ми, какво очакваш да направя аз?
— Господи, Денис. — Усети как я обхваща бяс към него, бяс, който съвсем не бе на място. Сляп гняв заплашваше да се отприщи всеки момент. — Може би просто искат да ги обичаш, да им обръщаш внимание… да бъдеш родител, за Бога — избълва тя. — Да бъдеш родител, Денис, това означава много. Това е да поемеш собствената си отговорност, да бършеш носове и дупета, да им помагаш с домашните, да учиш децата си да ходят, да говорят, да четат, да плуват. Да присъстваш всяка седмица на футболните им мачове дори когато вали и е студено, да промиваш ожулените им колене, да им четеш дълги и досадни приказки за лека нощ, да ги изслушваш, когато се оплакват заради неволите си с гаджетата. Приготвяш им закуска, обяд и вечеря, ден след ден, седмица след седмица и ги убеждаваш, че това трябва да се изяде. И знаеш ли каква е наградата ти за всичко това? — Гласът й започваше да трепери от усилието. — Наградата ти е щастливи спокойни деца, които те обичат, но порастват, изнасят се от дома ти, заминават нанякъде, започват свой живот и си имат свое семейство.
Той отпи от новата чаша, преглътна и се обърна към нея.
— Е, ти си била съвършеният родител. Тук никой не може да спори. Но беше кофти съпруга — добави. — Децата винаги идваха на първо място. И знаеш ли какво? Не ме учудва, че си пак сама, нищо че имаш още две деца. В живота ти никога няма да има място за някой друг. И не е възможно да има, след като си толкова заета да се правиш на съвършената майка. — Сякаш й бе ударил шамар. От очите й бликнаха сълзи. Как смееше?
— Я да млъкваш, Денис — заяви яростно тя. — Ти и представа нямаш. Нямаш никаква представа. Налагаше се да справям с всичко сама. Да не би да си въобразяваш, че не съм искала да се сближа с някого? Само че ти направи живота ми истински ад.
Усети, че някой бе спрял зад стола й, но бе прекалено разстроена, за да замълчи.
— Сега вече момчетата нямат нужда от теб, Денис, не се нуждаят от парите ти, нито се впечатляват от постиженията ти, нито ги интересува работата ти… Те имаха нужда от теб, когато бяха малки. А ти ги разочарова.
Съпругата на Денис, Сюзън, се бе приближила до масата, Том и Дени също бяха изникнали. И двамата бяха поставили ръце на раменете й и разтриваха врата й.
— Всичко е наред, мамо — каза Том и клекна до масата, за да се опита да ги умиротвори.
— Ако с момчетата искате да се опознаете сега, няма проблем — заяви Ив, вече по-спокойна. — Само че никога няма да разбера това, което направи, и никога няма да ти го простя.
Денис вдигна чашата и я изпи, след това най-спокойно я остави на масата. Когато я погледна, Ив усети как я пронизва болка, защото забеляза сълзи в очите му.
— Съжалявам, Ив. Извинявам се на всички ви — започна той. — Май не мога да направя нищо повече.
— Е, поне едно извинение е добро начало. — Това бе гласът на Джозеф. Отне й момент, за да разбере, че зад нея е застанал Джозеф, че отново е поставил ръце на раменете й.
— Мисля, че е време да си тръгваме — обърна се Сюзън към Денис. — Знаеш ли къде са момичетата?
При тези думи той се изсмя горчиво в отговор и се изправи.
— Лека нощ на всички. Приятно прекарване — бе всичко, което каза. След това хвана Сюзън за ръката и двамата излязоха от тентата.
Дени изпусна дълго сдържания въздух.
— Това беше то.
Ив бършеше сълзите си, а Джозеф бе коленичил до нея.
— Всичко е наред. Ще се оправиш — казай. — Той заслужаваше всяка твоя дума. Абсолютно всяка дума. — Двамата се гледаха в очите и Ив осъзна, че се бе случило нещо важно, последните вериги, с които я държеше Денис, се бяха скъсали, нямаше ги.
Том усети, че се натрапва, но имаше нещо важно, което трябваше да попита майка си.
— Знам, че не е подходящият момент — започна той. — Случайно да знаеш къде е Джен? — Ив веднага забеляза притеснението по лицето му. — Дийпа иска да говори с нея, защото се чувства странно и започва да се безпокои.
— Господи! — Ив подаде заспалото дете на Джозеф, скочи и хукна да търси Джен.
Когато Джен и Дийпа се върнаха от тоалетните, където бяха направили импровизиран преглед, и Том, и Ив усетиха вълнението им, дори изненадата, защото по израженията им личеше, че нещо се е случило.
— Да, това е началото на раждането — обърна се Джен към Том тихо и спокойно, за да не разберат всички присъстващи. — Трисантиметрово разкритие. Време е да се връщаме в Лондон.
— Ама нали остава само половин час до окончателното изпращане — опита се да протестира Дийпа. — Не може ли просто да почакаме, а след това ще потеглим в сватбената кола, както бяхме запланували? Ще отидем направо в болницата.