Мълчанието помежду им бе заредено с надежда. Ив не смееше да диша. Отново остави чайника.
— Май разбираш колко си обичал някого, когато всичко приключи — каза Джозеф и изведнъж някакво петно на покривката на масата привлече цялото му внимание и той започна да го драска с нокът. — А Мишел просто не я обичах достатъчно, за да се оженя за нея… Това, което се случи между нас с теб, все още ми се струва много важно и понякога се чудя дали ще успея да го преодолея… И дали изобщо искам да го преодолея.
Тя погледна към пода и очите й се спряха на карамелено-кафявите велурени обувки, които бе сложил под костюма. Кракът му играеше нагоре-надолу и при всяко помръдване виждаше чорапите му. Едва тогава Ив разбра какво бе искала да каже Джен. Сигурно бяха скъпи чорапи — на „Пол Смит“ или друга известна марка, — но въпреки това бяха на райе… а най-невероятното бе, че райето бе в алено и тюркоазено.
Вдигна поглед към него и се опита да прецени изражението му. Нямаше представа, че той призовава цялата си смелост, за да я попита:
— Ив? — Прочисти тихо гърлото си. — Хрумвало ли ти е някога… Искам да кажа, някога мислила ли си, че може би… заради децата… ние бихме могли…
Очите й не се откъсваха от неговите и за момент той се разколеба. Какво ли й се въртеше в главата? Нима щеше да направи огромна грешка? Огледа кухнята, за да открие някакъв знак. Докато се колебаеше, ръката й се премести към чашата с леко подрънкване и когато погледна, забеляза, че дори след толкова много време тя носи пръстена, който й бе дал. Платиненият пръстен със смарагд, пръстенът, с който го бе замерила на времето. Това сигурно означаваше нещо. Не можеше да бъде иначе. Добре, поеми си дълбоко дъх.
— Ив, все още съм влюбен в теб — прошепна едва доловимо.
Последва дълго мълчание.
— Ти разбираш ли, че вече съм баба? — попита най-сетне тя.
— Това няма значение. — Едва не се изсмя.
Ив остана загледана в него дълго, много дълго. Усети, че се страхува от следващите й думи.
— Наистина ли мислиш, че можем да го направим? — попита тя, наклонила глава на една страна. — Да върнем миналото? — Възможно ли бе той да знае колко много й се иска да върнат миналото?
— Не, не можем да върнем миналото. — Покри ръката й със своята. — Но може би ще успеем да продължим напред.
— Не знам дали мога да повярвам във всичко това отново.
— Вярвай поне малко. Рискувай.
„Ако не рискуваш, няма и да спечелиш, мамо“, прозвучаха думите на Том в главата й.
Погледна топлата ръка, стиснала нейната.
— Ами децата? — мислеше на глас тя. — Няма да понеса отново да ги нараня.
— Аз обичам децата, Ив — отвърна веднага Джозеф. — Не ги използвай като извинение да не опитаме отново.
Погледна лицето му — сериозно, искрено, открито, толкова прекрасно. Коя не би искала да се буди до това лице всеки ден до края на живота си?
— Това е грешка — заяви тя.
— Така ли? — Стори й се притеснен.
— Да. Определено трябваше да започнеш с целувка. Да ме накараш да се размекна с целувки и след това да минеш на приказките.
— Така ли трябваше да направя? — Лицето му се отпусна. — Добре… Нали правилно те разбрах? Да те целуна ли сега? Ще има ли смисъл?
— Аха, много ще бъде добре да ме целунеш сега.
Наведе се към нея и много леко я целуна по върха на носа.
— Толкова много ми липсваше — призна. — Всеки ден.
— И нощ — добави тя и се приближи, за да го целуне по устните, прегърна го и се остави в ръцете му, остави се да се влюби в него, да се влюби до полуда.
Вкусът му бе същият, какъвто го помнеше, мирисът му бе същият, усещането да бъде до него, и то бе същото, както в най-красивите мечти.
Целувката най-сетне прекъсна и двамата се погледнаха, съвсем отблизо, носовете им почти допрени. Огромни разширени зеници се вглеждаха в нея.
— Ела навън с мен — подкани го тя и го поведе за ръка през вратата на кухнята към градината.
И там, под най-високите палми, притиснати в решетката, по която се катереше грахът, те започнаха да се целуват отново. Отново и отново. Той бе съвършен. Ив прекара пръсти през косата му, притегли го до себе си, нетърпелива да почувства отново цялото вълшебство, което едно време съществуваше между тях. Как бе могла да живее без това? Как бе живяла без него?
Халатът й се свлече в краката и тя се опита да разкопчае копчетата на ризата му, бързаше, ближеше го и го целуваше по мекия солен врат, дърпаше ципа му и усети как той я обгръща с ръце.
Едва когато бе в нея, телата им притиснати едно до друго, докато се движеха напрегнато, тя се осмели до отвори очи.
— Всичко е наред — прошепна в ухото му. — Всичко е наред.