Целунаха се отново, стиснали ръце, спираха, за да се посмеят и усмихнат един на друг. Точно така трябваше да приключат нещата за тях, по-точно да започнат. Едва сега го разбраха.
— Наистина ли сме отново заедно? Наистина ли? — попита той.
— Скъпи, аз не спя с кого да е — отвърна Ив.
— Скъпа, аз пък чух друго.
— Много ли ревнуваше от ветеринаря?
— Щом ме мерна, веднага подви опашка — пошегува се той. Засмя се на думите му и Джозеф я притегли, за да я целуне отново.
— Закълни ми се, че не правиш всичко това единствено защото ревнуваш — настоя тя.
— Кълна се. И двамата го правим, защото дъщеря ни го иска — пошегува се той.
— Знам — усмихна се тя. — Ние сме пионки в ръцете й. — След това се отдръпна от него и от стената, за да установи нанесените щети. — Горкичкият грах… напълно е смачкан.
— Ив, тук е много живописно, но е и много студено. Вече е крайно време да влезем вътре. Все още се каня да спя на канапето.
— Защо?
— Защото продаде леглото ни, а сегашното е прекалено малко и за двамата. Всъщност за спане може и да е малко, само че ние нямаме намерение да заспиваме веднага, нали?
— Правилно! Но все някога трябва да легнем да спим. Дори и ти.
— Когато днес заспя, ще спя до безкрай, затова ти ще трябва да направиш закуска на децата.
— Дадено, но първо искам няколко услуги.
— Ако направиш закуска, ще имаш каквито услуги пожелаеш.
Прегърнаха се и влязоха вътре, притиснати един до друг, прекалено погълнати от мига, за да забележат малкото личице, което ги наблюдаваше от прозореца.
Ана, събудила се от тихите им гласове и смях, бе вдигнала пердето, за да надникне навън и да види какво става. Остана удивена, когато забеляза родителите си да се целуват в градината.
Първата й мисъл бе, че това е някаква случайност, дължи се на моментно настроение… на носталгия, която ги е обзела. След това ги видя, че пристъпват към вратата, и също като тях се усмихна.
Онова изражение грееше по лицата и на двамата, позна го веднага, въпреки че го бе виждала на едно-единствено място: на видеокасетата, когато баща й подаряваше годежния пръстен на майка й.
— Виж ти! — прошепна Ана на себе си, значи може да има и хепиенд, или по-точно щастливо ново начало, ако вярваш и си имаш плоча с „Бамбуковата къща“. Дам, дам, ди, дам.