— Ив, искаш ли да се оженим? Или просто аз ще те направя щастлива…
Тя отново избухна в смях и покри ушите на Ана.
— Джо!
— Вместо… Канех се да изпея вместо. Но мога да направя и още нещо.
Той се наведе да я целуне и в този момент Ана видя усмивката — потайна, закачлива, сексапилна, която никога друг път не бе съзирала на лицето на майка си.
— Това е самото съвършенство — каза тя и погледна пръстена, а след това го извади от кутийката, за да му се порадва. — Можем ли да си го позволим?
— Може и да се наложи да започна да пиратствам.
И двамата се заляха от смях.
Той го взе от ръката й и го постави на безименния й пръст.
— Кога ще се съгласиш да се омъжиш за мен? — попита.
— Обичам те — каза тя и двамата започнаха да се целуват, а той издаваше мелодраматични звуци.
— Тогава, омъжи се за мен — настоя баща й.
— Не знам, Джозеф… Не знам дали искам отново да го направя.
— За мен, Ив, не просто да го направиш, омъжи се за мен. Не ме ли искаш?
— Няма ли да спреш тази камера? — попита тя и погледна право в обектива, сякаш току-що си бе спомнила, че съществува.
Щрак и тъмнина. Тук клипът свършваше.
След края Ана започваше да хлипа в тоалетната хартия, предварителна натъпкана в джобовете на халата, защото знаеше, че този момент ще настъпи. Как е възможно двама души да се обичат толкова много, да са толкова щастливи заедно, а нещата да се объркат така? Как бе възможно баща й да бъде в Манчестър с тази тъпа глупачка Мишел, а майка й да си живее сама?
Как бяха могли родителите й да допуснат това да се случи?
Бе задавала този въпрос и на двамата стотици пъти и беше решила, че отговорите им са пълна боза.
— Ана, баща ти те обича много, но просто ние двамата вече не се обичаме.
— Защо да не се обичате? Защо сте спрели да се обичате? — Това означаваше ли, че един ден ще спрат да обичат и нея?
— Просто не се разбирахме… сложно е, Ана.
— Направили сте Роби заедно, нали? — вилнееше Ана. — Как се е случило, тогава?
— Как наистина — чудеше се Ив. — Ана, съжалявам. Наистина много съжалявам, че двамата с баща ти вече не сме заедно. Съжалявам, че се чувстваш така, мъничката ми. — И я прегръщаше.
— Ами Роби? — продължаваше да ридае Ана. — Той си няма баща. Какво ще стане с него?
— Може би ще бъде същият като Дени и Том, много приятен — опитваше се да я успокои Ив и я галеше по косата. — А и когато Роби порасне, той ще може да ходи на гости при татко си заедно с теб. Просто в момента още е прекалено малък, за да прекарва уикендите си далече от къщи. И той си има баща, също като теб.
Само че понякога тези думи не успяваха да успокоят Ана. Просто нещата не се оправяха. Баща й й липсваше. Искаше той да се върне да живее при тях. Нямаше никакво желание да свиква да живее без него и да го вижда през един уикенд. Дълбоко в себе си, колкото и да обичаше родителите си, тя си мислеше, че и двамата са егоисти, щом могат да причинят подобно нещо на нея и Роби. Егоисти, пълни егоисти, съвършени егоисти. Тъкмо затова бе решила да стане психиатър. Искаше да накара всички да се чувстват по-добре. Искаше да сложи край на подобни неща и да не им позволява да се случват. Освен това бе решила, че ще направи всичко по силите си, за да се опита да събере родителите си.
Чу да се отваря врата и бързо спря видеото с дистанционното.
На вратата застана Мишел, току-що взела душ, омотана в бял хавлиен халат, косата й бе увита в кърпа. Миришеше прекалено цветно за вкуса на Ана.
— Здрасти — поздрави я Мишел.
— Здравей. — Ана не гореше от ентусиазъм да си приказва с нея.
— Телевизия ли гледаш?
— Гледах. Вече ми омръзна.
— Какво искаш да правиш днес, Ана? — Лъчезарна усмивка.
— Не знам. Ти какво ще правиш? — Момичето се намръщи.
— Щях да ходя в града. Може би вие с Джозеф ще дойдете с мен. — Мишел наистина се стараеше. — Може би ще си харесаш нещо ново. Рокля, обувки, нещо друго.
— Амиии… Не, благодаря. Защо не отидеш на пазар, така че ние с татко да можем да правим нещо интересно. — След тези думи Ана взе дистанционното, пусна отново телевизора и се престори, че японските бойци от анимационния филм са безкрайно интересни.
Мишел излезе от стаята, без да каже каквото и да е друго, за да отиде и да шушука гневно, както обикновено ставаше, с Джозеф.
— Каквото и да правя, тя просто не ме харесва — оплакваше се Мишел. — Дори не се опитва да ме хареса.
— Успокой се — мъчеше се да оправи нещата той. — Това за нея е от огромно значение. Баща й да е с друга. Просто й дай пъзможност.
— Но тя е толкова дръпната с мен. Честно, трябва да й кажеш да не се държи толкова грубо.