— Мишел, успокой се. — Джозеф сложи ръце на раменете й и я целуна леко по устните. — Тя е на девет, а ти… — За съжаление не можеше да си спомни.
— На двайсет и седем — изсъска му тя.
— Извинявай. — Погали я по рамото, за да я успокои, и отиде да види дъщеря си.
— Добро утро, слънчице — поздрави я той щом влезе при нея.
— Добро утро. — Получи една от редките пленителни усмивки на Ана.
Седна на канапето до нея и я притисна до себе си. След това забеляза, че видеото свети, взе дистанционното от ръката й и включи касетката. Ив се смееше и държеше все още непроходилата Ана.
— Просто си спомнях какво е било — опита се да обясни небрежно Ана.
Джозеф се засмя на малката смешна деветгодишна госпожица, която бе измислила подобни думи.
— Ти беше страхотно бебе — каза. — А сега си страхотно момиче.
— Тате?
— Да?
— Защо двамата с мама не се държите по-добре един с друг?
— А ти защо не се държиш по-мило с Мишел? — засече я той, но бе истина, че двамата с Ив бяха навлезли в доста труден момент от отношенията си.
Ана прецени, че е най-добре да не обръща внимание на забележката за Мишел, и продължи.
— Толкова е… детинско — обясни му тя. — Ти си толкова добър с мен, мама също. Защо се държите като глупаци, когато сте заедно? Да знаеш само колко ме натъжавате.
— Извинявай — каза Джозеф и я гушна още по-близо до себе си. — Ще се държа по-мило с майка ти.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Добре, значи си имаше първа стъпка във всяко сдобряване, а тук се оказа прекалено лесно. Сега идваше ред на втора стъпка.
— И всъщност Мишел не ми харесва особено — призна тя. — Намирам я за досадна.
В гласа му се прокрадна раздразнение.
— Би ли опитала да си по-мила заради мен? Моля те, миличка, защото на мен тя много ми харесва.
— Хм. — Налагаше се да действа бързо, преди баща й да е решил, че обича Мишел или нещо не по-малко противно.
— А вие с мама как се запознахте? — попита тя, очевидно решила, че щастливите мигове в миналото са много важна част от възстановяването на една връзка. Имаше дори книга по въпроса — „Направете брака си по-щастлив“, която купи за петдесет пенса от една сергия за книги втора ръка на пазара.
— Не си още малка за това? — бе попитал продавачът.
— За една приятелка е — отвърна спокойно и подаде петдесетте пенса, а след това скри книгата в чантата, за да не я види майка й, застанала на сергията за зеленчуци с Роби. Освен това бе обсъдила въпроса надълго и нашироко с приятеля на майка си, на когото доверяваше много неща, фризьора Хари.
— Как според теб мога да събера отново родителите си? — го бе попитала тя, докато той разресваше дългите й мокри къдри.
— Ха! — беше се засмял той, а след това сви рамене. — Amore! Ти питаш мен за amore? — Защото макар и да бе роден и израсъл наблизо до Майл Енд Роуд, той обичаше да подчертава „италианското у мен“, наследено от отдавна починал дядо.
— Според мен тя все още го обича — отбеляза Ана, докато наблюдаваше как гребенът се изплъзва в края на косата й.
— За нея вратата е все още отворена. Още не си е намерила друг, може би просто защото не иска да си намери друг. — Сви рамене. — Но той? Не съм сигурен, че може да излезе нещо.
— Той си има приятелка — разказа Ана на Хари. — Тя обаче е ужасна. Млада и тъпа — добави и думите й прозвучаха съвсем като в едно от дискусионните предавания в сряда, а той едва се сдържа да не се изсмее.
— Кажи ми какво мога да направя? Нали разбираш, за да ги събера заедно — бе попитала отново Ана.
— Нищо — предупреди я Хари. — Ако това е истинска любов, единствената и неповторимата в живота, която възпламенява хората, те ще се осъзнаят някой ден и сами ще разберат грешката си.
— Ами ако само единият се осъзнае? — бе попитала тя.
— Значи не е било писано да стане. — Кръц, кръц. — Двама са били влюбени, а после всичко между тях се разпада, нали така?
— А няма ли начин аз да им напомня, че все още се обичат?
— А ти откъде си сигурна?
— Аз съм им дъщеря. Разбирам ги тези работи. — Бе скръстила ръце, а след това ритна с крак стената.
Затова сега се опитваше да напомни на баща си за нощта, когато за пръв път бе срещнал Ив.
— Как се запознахме ли? — повтори той въпроса й, — Но ти знаеш как, нали? Както и да е, това беше много отдавна.
За момент Ана си помисли, че той ще стане, че шансът ще отлети. Затова побърза да добави:
— Знам първите думи, които си й казал — опита се да го подтикне.
— Знаеш ли ги наистина?
— Да, тя ми ги каза, отдавна. „Вярваш ли в любовта от пръв поглед, или да мина покрай теб отново?“
Ана се разсмя и Джозеф усети как се изчервява.