Дори се чу как стене, гласът й бе далечен и безплътен.
— Да. Да. О-о-о… Още…
Още ли? Точно това беше проблемът. Още. Сега вече работата ставаше лоша. Бе задействала отново копчето на секса и отсега нататък щеше да желае Нилс и сутрин, и обед, и вечер. А тя наистина, както сама си повтаряше, беше невероятно заета.
— Какво? — Мъжът надигна глава изпод юргана и тя веднага отвори очи.
— Какво? — повтори въпроса, но предположи, че е изрекла последната си мисъл на глас.
— Замаяна ли си?
— Не, не. Всичко е наред. — Как трябва да се държи човек в подобни моменти? Дали е редно да каже: „А сега, би ли продължил“?
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна.
Нилс се бе подпрял на лакти над нея и тя пощипна леко твърдите му бицепси.
— Прекрасен си — каза съвсем искрено. Наистина беше прекрасен. Съвсем различен от… а, не, никакви такива… както и да е… сега се съсредоточи върху мускулестия ветеринар, който ближе врата ти и диша тежко, а пръстите му милват и правят кръгчета там… о, да…
Обви кръста му с крака и той отново бе вътре в нея. Цели три години на сухо, а сега, три пъти за един следобед. Това май беше истински рекорд. Определено свръхдоза. Ами как щеше да обясни зачервяването на бузата си, предизвикано от наболата му брада?
Бе толкова доволна, та реши да се остави на убеждението, че тъкмо Нилс ван дер Ховен е мъжът, който ще й помогне да направи прехода от разделена към госпожица и към безбрежното море на срещи и свалки. Беше записала час за котките, защото имаха някакъв проблем с ушите, не че ги бе разболяла нарочно, съвсем не, но пък умишлено записа час за края на работното време на ветеринаря, с надеждата той да няма планове, а тя да си спомня основното, когато става въпрос да бъде прелъстен някой мъж, или поне да му даде ясно да разбере, че няма нищо против да се остави да бъде прелъстена.
И така се озова в малката приемна на Нилс, наведе се, за да качи котките на масата, и го направи по такъв начин, че сребърната прашка да изскочи над колана на плътно прилепналите панталони в защитен цвят, а когато се обърна отново към него, улови погледа му, насочил се точно където трябваше, към деколтето — бюстът й бе повдигнат от сутиена „Уандърбра“, щедро разкрит от дълбоко изрязаната розова жилетка.
— Според мен е инфекция на ухото. — Ив прекара ръка през косата си и множеството гривни на китката й задрънчаха, а по лъскавите й от червилото устни плъзна усмивка. Укори се мислено, че може би прекалява.
Ветеринарят ги прегледа, и двете тлъстички дами — както тя казваше на котките напоследък — замъркаха и останаха кротки в ръцете му.
— Нямаше ме известно време и не мога да преценя дали отдавна са така — обади се тя.
— Ясно… а къде беше? — попита той, а акцентът му сякаш я хипнотизираше и я караше да се усеща въздушна и лека.
— Нищо интересно, просто ходих да видя семейството си в провинцията.
— Нищо интересно… хм-м-м… най-интересната ми клиентка казва: „Нищо интересно“ — пошегува се лекарят.
— И защо мислиш, че съм интересна? — усмихна му се Ив. Топлите му кехлибарени очи я сгряваха като слънце. Почувства се щастлива и спокойна и едва устоя на желанието да започне да се съблича тутакси.
В този миг единствената й мисъл бе за секс направо на покрития с линолеум под, докато котките ги наблюдават, а пенсионерите, насядали в чакалнята заради кучета със запек и олисели вълнисти папагалчета, цъкат възмутено с език заради забавянето и се чудят какви ли са тези ритмични звуци, които долитат отвътре.
„Господи, Ив, стегни се.“ Беше се опитала да се отърве от тази фантазия.
Но той бе толкова приятен и улегнал. Навитите ръкави на бялата престилка разкриваха яки ръце, обсипани с лунички и златисти косъмчета, и тя не можа да се въздържи да не си представи загорялото мускулесто тяло под престилката. Вдигна поглед към лицето му, към квадратната челюст и русоляво-кестенявата коса, щръкнала безразборно. Беше великолепен. Някъде към трийсет и пет… не прекалено млад. Колкото и да е странно, все още неженен.
— Ами… — Това бе отговорът на въпроса, за който тя съвсем бе забравила. — Все още не знам защо жена като теб носи годежен пръстен, облича се като тийнейджърка и живее сама с деца и котки в тази част на града. Според мен тук се крие някоя интересна история… нали?
— Да… може би. Тук ми харесва — усмихна се в отговор, защото предпочиташе по-лесната част от въпроса.
— И на мен.
— А и що се отнася до годежния пръстен. Защо хората са неженени? — Широка усмивка, косата се отмята назад. — Ти все още ли не си женен?