— Не. — Опита се да се направи на обидена.
— Нагласила си се и изглеждаш наистина много красива. — Беше вярно. Първо, Ив бе облякла рокля, което бе много, ама изключително необичайно. Беше от лъскав сиво-черен сатен, типична рокля за дами, свикнали да обядват с приятелки по ресторанти, купена за специално събитие толкова отдавна, че дори не си спомняше какъв е бил поводът. Беше си сложила лъскави обеци, чорапогащник, обувки с високи токчета и парфюм. Нима очакваше Ана да не забележи и да не зададе подобен неудобен въпрос? Че то бе очевидно.
Събу обувките, махна чорапогащника и си нахлузи пантофки без ток. Върху роклята наметна къса жилетка.
— Къде ще ходиш? — Ана бе седнала на леглото, багажът й бе готов, бе напълно облечена в очакване да прекара уикенда с Джозеф.
Идването на Джозеф бе накарало Ив да се поразкраси. Искаше й се да изглежда небрежно привлекателна, бе решила да се държи мило с него, за да разбере дали той все още проявява някакъв интерес… поне да долови нещо, за да може да попита… да предложи… да му покаже, че е предприела пьрвата крачка да се съберат отново.
Нямаше да казва нищо — нито пък да прави каквото и да е, — просто искаше да се увери дали ще има някакъв… знак. Нямаше представа какъв може да бъде, но бе убедена, че ще го познае.
— Никъде няма да ходя, миличка. — Среса се, а след това разтърси коса с надеждата да не е прекалено зализана.
— Заради татко ли го правиш? — На лицето на Ана се появи надежда.
— Не ставай глупава. Но ще се държа мило с баща ти, защото ти ме помоли. Нали?
— Става. — Момичето се усмихна широко. — И той ще се държи мило с теб. Накарах го да ми обещае.
— Браво, това е чудесно. Така ще можем да си останем приятели.
— Да. — Ана искаше да се получи нещо много повече от приятелство, а плановете й вървяха като по вода. Майка й бе в истинска рокля, беше си сложила истинско червило и обеща да се държи мило с него. По нейна преценка, оставаха броени седмици до щастливото им събиране. Пукни се, Мишел.
Беше почти точно седем, когато на вратата се звънна, но Ив се стресна, въпреки че очакваше Джозеф. По дяволите! Ето го. Скочи от канапето, бухна си косата, запокити някъде настрани жилетката и зачака Ана да отвори вратата и да покани Джозеф да влезе.
Роби подскачаше на другото канапе и припяваше:
— Джофус! Джофус!
— Здрасти, тате — чу Ив гласа на дъщеря си.
— Здравей, Ана, как си? Дай на татко една голяма целувка.
— Я. Здравей, Мишел.
Мишел ли!
Мишел! Тая пък какво търсеше тук? Усмихни се, Ив, ето ги, влизат в стаята.
— Здравейте — каза тя и разтегна устни във възможно най-широката усмивка, на която беше способна.
— Здравей, Ив. — Джозеф се бавеше на вратата и не се приближи, за да я целуне по бузата както обикновено.
— Това е Мишел — представи той приятелката си и я прегърна през раменете — дребна хубава блондинка, която изглеждаше… ами точно както бе казала Ана, тя бе нагласена, гримирана, косата вързана в съвършено гладка опашка, с нацупени прасковенорозови устни и дъльг до земята кожух. Много беше красива.
— Здравей, приятно ми е да се запознаем. — Мишел протегна ръка, Ив я пое и я усети мека и малка, а пък нейната собствена й се стори неподдържана и пресушена като градинарска ръкавица.
— Много съм чувала за теб — продължи Ив с усмивка. „И нищо хубаво“, сдържа се да добави. — Това е Роби — представи тя прощъпулника.
— Здравей, Роби — махна му с ръка Мишел. Джозеф се приближи, за да прегърне и погъделичка сина си.
Всички наблюдаваха игривата борба, съпътствана с много кикот.
— Искате ли чай, или вино, какво да ви сипя? — изведнъж се сети да попита Ив.
— Не, не. Няма да се застояваме — отвърна Джозеф. Бе седнал на канапето, поставил Роби на коляното си, разрошен от немирните пръсти на малкия, и й се стори, че никога не го е виждала по-съвършен. Трябваше да си го върне, на всяка цена. — Просто исках да се запознаеш с Мишел — обясни той. — Ами ние… ние искахме да ти кажем… ъ-ъ-ъ… че решихме да се сгодим.
— Да се сгодите! — извика ужасена Ана, гласът й бе отражение на чувствата на Ив.
— Да, Ана — потвърди спокойно Джозеф, макар на всички да бе ясно, че момичето е побесняло.
— И ще се жените? — уточни тя. Бе пребледняла, а на бузите й бяха избили алени петна. Местеше поглед от Мишел към Джозеф и отново към нея, предизвиквайки ги да й дадат обяснение.
— Да — отвърна Джозеф. — Ти ще бъдеш шаферка — добави с надеждата тези думи да оправят нещата. Само че Ана избухна в сълзи и избяга от стаята, блъскайки Мишел на излизане.
Ив остана на място, усмивката замръзна на лицето й. Много се изкушаваше да избухне в сълзи и също да избяга от хола, но едва ли моментът бе подходящ. Нали искаше знак, нали? Ето това определено беше знакът. Знак, че е напълно луда.