— Да — прошепна момчето. — А татко ще се прибере ли скоро?
— Ще му звънна ей сега и той ще се върне веднага щом успее да се освободи. А и аз утре се връщам… обещавам… нали става?
— Добре, мамо. А, мамо, днес насадихме семена в една саксия.
— Браво. Много ви обичам…
— Чао. — Той затвори неочаквано, точно както правят всички малки деца, но тази вечер Ивлин не можа да го понесе и зарови лице в чаршафа си, за да се наплаче.
От Денис все още нямаше никакви новини. Налагаше се отново да му се обади. Остави съобщение на пейджъра: „Денис, аз съм в болница «Кънтри Дженеръл», седмо отделение. Манди е вкъщи при децата, но ти също трябва да се прибереш.“ Беше се поколебала, защото не знаеше как да приключи съобщението си. „Аз ще се оправя — бе добавила тя. — Само че загубих бебето.“
Остави слушалката на място и заплака отново, разтърсвана от ридания, които се опитваше да скрие от останалите жени около нея, но не успя. Вече бе станало шест вечерта. Не можеше и да помисли за храната, която й донесоха, затова остана да лежи, вперила поглед в стената, прекалено шокирана, за да заспи.
Думите „загубих бебето“ непрекъснато се въртяха в главата й. „Загубих“ не й се струваше точно, сякаш го бе оставила, изпуснала някъде… и сега не можеше да го намери. Всъщност чудесно знаеше къде е, в онзи мехур в тоалетната, може би вече пренесен в лабораторията или изхвърлен за изгаряне с останалата част от боклука. Ужасни мисли, но не успяваше да се отърве от тях, докато лежеше отпусната на възглавниците и наблюдаваше какво става в отделението, гледаше как се местят стрелките на часовника и усети сълзите да се стичат по лицето й, този път беззвучно.
Бе почти девет вечерта, когато Денис най-сетне се появи.
Спомни си, че тогава й се стори странен, когато приседна на леглото до нея, нервен, възбуден и разрошен, въпреки че все още бе облечен в раиран костюм с яркорозова риза и тъмносиня вратовръзка на точки.
Беше я целунал по челото и я бе попитал как е, а докато му разказваше какво се е случило, той я бе прегърнал, възпиран от стегнатия костюм.
— Съжалявам, искрено съжалявам, че ме нямаше — бе повтарял той.
— Не успях да те намеря. Опитах къде ли не — призна тя.
— Бях в „Савой“. Представа нямам защо този пейджър отказва да работи там.
Ивлин разбра, че я лъже.
— И следобеда ли беше там? — бе попитала тя и се зачуди защо й е да слуша нови лъжи.
— Да — отвърна той, без да дава повече обяснения.
Само че тя настоя за още, защото нямаше представа какво да прави с нещата, които бе научила, и знаеше, че той я лъже. Какво означаваше това?
Попита го с кого се е срещал, какво са яли, къде е седял, зададе му всички въпроси, за които се сети.
— Да не би нещо да не е наред? — попита накрая, объркана от всичките лъжи и обхваналото я безпокойство, докато го наблюдаваше как подръпва нервно копчетата на ръкавелите.
— Не мога да ти кажа точно сега — заяви Денис. — Просто няма да е честно.
— Че какво може да е по-лошо от това? — изсмя се тя.
— Просто в момента не бива… не бива да се притесняваш.
— Какво има, Денис? — Той я плашеше.
— Виж, Ивлин… — Бе притиснал основата на дланите си над очите и тя разбра, че за пръв път, откакто го познава, е на границата на сълзите. — Ще фалирам — отвърна той. — Всъщност, вече съм фалирал. И ще дойдат да ни отнемат всичко — и къщата, и колите, абсолютно всичко.
Вече преживяла шока на спонтанния аборт, тя не можеше да осъзнае какво точно й казва.
— Какво? — бе прошепнала неразбиращо.
Тогава той бе кимнал и бе започнал да обяснява на пресекулки как бил виновен един клиент, който рухнал и го повлякъл със себе си, а фирмата му била с неограничена отговорност и затова щели да загубят всичко.
Бе знаел от седмици, разбира се. Каза, че не искал да я притеснява излишно. Така че вместо да разбере малко по малко, че нещата не вървят на добре, той я бе държал на тъмно и сега всичко се стоварваше на главата й. Когато най-сетне бе проумяла какво точно й казва Денис, първата й мисъл бе за новата гарнитура от кожа и бук, която бе поръчала преди време за хола… дали и тази поръчка щеше да отиде при съдия изпълнителя?
— И какво ще правим сега? — бе попитала тя.
— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна той. — Тук няма да мога да работя години наред… не и сам. Ще се наложи да заминем за чужбина. Копелета гадни.
— Ами Дени и Том? Ами училището им? — Още щом го каза, се сети, че ще се наложи те да напуснат, защото нямаше да има кой да им плаща таксите.
— Не знам, Ивлин… Господи, все още не съм мислил по всички тези въпроси.
Глава 13