— Ами… тогава ще се наложи да дойдете утре — й бе казала жената. — Искате ли да донесете и дрехите утре? Ако предпочитате, ще ви дам разписка.
Да наеме товарния автомобил отново, щеше да е нов разход, а Ивлин имаше нужда от пари. Трябваше да напазарува, наближаваше денят, в който трябваше да се изнесат от къщата, а те все още нямаше къде да отидат.
— Никакви пари в брой ли нямате сега? — бе попитала тя, като се стараеше да не мисли, че сигурно изглежда също толкова отчаяна, колкото звучи гласът й.
— Само около петдесет лири, може би малко повече в портмонето — бе отговорила жената.
Ивлин се бе опитала да не обръща внимание на загрижеността в очите на жената, бе взела парите и разписката и бе оставила дрехите при нея. Щеше да се върне за остатъка. Още щом излезе от магазина, на тротоара се натъкна на приятелката си Дилия.
— Ивлин! Как си скъпа? — бе я попитала, докато я целуваше по бузата. — Какви са тези работи, дето ги разправят, че… — Замълча, защото вероятно се бе запитала дали няма да е прекалено, ако каже: „Съпругът ти е фалирал“.
— Нещата не са чак толкова зле. Продаваме всичко. Това чу ли го вече? — бе отвърнала Ивлин, зачудена откъде се взе онзи изискан спокоен глас.
— Не може да бъде! — бе възкликнала Дилия, ококорена толкова много, че Ивлин забеляза слепените й от спиралата мигли. — Красивата ви къща! Какво е станало?
— Съдят Денис. Не знам много подробности.
— Господи, направо не мога да повярвам. — След кратко мълчание Дилия отново заговори: — Къде ще се местите?
— Все още не съм сигурна. Зависи къде Денис си намери работа. Това е най-важното.
— Ужасно, наистина ужасно. Виж, отивах на кафе, защо не дойдеш с мен да се поотпуснеш?
Бяха на няколко крачки от лъскавото малко кафене, където без съмнение Дилия щеше да се опита най-безцеремонно да изкопчи от Ивлин всички подробности, докато се преструва на загрижена и изпълнена със съчувствие, за да може да разказва и разпространява сочната клюка на всяко събиране и в тенис клуба, когато се види с останалите богати дами.
Ивлин бе наясно какво ще стане, защото и тя бе една от тях. Нали тя самата бе постъпвала по абсолютно същия съчувствен начин с други жени — които се развеждаха, защото бяха открили съществуването на любовница, или данъчните бяха надушили нещо нередно, няма значение каква бе причината за нещастието — единствено за да може да разкаже на близките си приятелки от своя кръг, когато се съберат следващия път. Знаеше и следващия етап от ритуала: обектът на съчувствието им вече нямаше да им е толкова близка следващия път, когато се видеха.
— Знаеш ли, скъпа, поканих я няколко пъти на вечеря след това, но тя е винаги сама… и не мога да подредя масата както трябва. Да не говорим, че избухна в сълзи, когато Дан пусна някаква шега… толкова неловко се получи.
Знаеше какви ще бъдат извиненията за нея.
— Ами тя няма какво да облече. Наложило й се е да си продаде всичките дрехи в магазина на Карол на главната улица. Ужасна работа. А и няма за какво да си говорим… работите му не вървят, приходи нямат никакви, а и децата вече не са в училището.
Броени седмици я деляха от момента, когато нямаше да бъде една от тях, нямаше да бъде част от групата, с която се събираше редовно, откакто се премести тук.
Вече й беше ясно, че се налага да се махнат от този град. Нямаше да може да преживее срещите със старите си дружки и да слуша извиненията им защо не са се обадили, защо не са се отбили или не са дошли на гости. А Дени и Том повече да не могат да се виждат с приятелите си, защото родителите им са прекалено големи сноби и никога не биха ги поканили.
Докато стоеше на тротоара и отказваше поканата за кафе, а след това целуна гладката, мека и уханна буза на Дилия по всяка вероятност за последен път, Ивлин усети как я обзема задушаваща паника. Как бе възможно да е водила толкова повърхностен и безсмислен живот? Сега всичко щеше да се сгромоляса над главата й, а тя нямаше нищо по-стойностно, към което да посегне, за да компенсира загубата.
Глава 14
В дните преди срока за напускане на къщата Ивлин прекара по-голямата част от времето си на телефона, за да направи неизбежните неприятни обаждания: да каже на възпитателя на момчетата, че те няма да се връщат повече на училище, да откаже ежемесечните директни дебити, членството за фитнеса, да съобщи, че повече няма да внася такса за тенис клуба, за уроци по музика, застраховки — дори застраховката им „Живот“.
Момчетата играеха на футбол почти по цял ден, тичаха след топката от единия край на ливадата до другия, измисляха си нови правила и игри, докато наблюдаваха как носачите пристигат, пълнят камиона и заминават.