— В новата ни къща ли отнасят всичко? — бе попитал Дени и тези думи й разбиха сърцето.
— Ами… струва ми се, че вече няма да се нуждаем от всички тези стари неща. Играчките ви ще останат… само че… нали знаеш… време е за промяна — отвърна на пресекулки тя.
— И къде ще ходим? — бе попитал, а Том се приближи, застана до него и двете поруменели любопитни личица я зяпнаха в очакване на отговора. Нямаше никаква представа какво да им каже, как да им обясни, дори не им беше съобщила, че следващата седмица няма да тръгнат на училище, както очакваха. Не й се искаше те да се почувстват объркани като нея.
— Дали ще можем за известно време да се преместим при баща ти, как мислиш? — бе попитал Денис, докато се хранеха за пореден път с препечена филийка с боб и го прокарваха с чаша вино, извадено от един кашон. Бяха пуснали радиото, за да не се забелязва чак толкова мълчанието, възцарило се помежду им.
— При баща ми ли? — Бе предполагала, че Денис вече е измислил някакво разрешение. Нова работа, нов дом, нищо че се налагаше да започнат да плащат наем, все някакви пари щяха да влизат в семейството им. Даваше си сметка, че ще успее да се справи с всичко, стига нещата да започнат да се подреждат. Но да се преместят да живеят при баща й? И четиримата? Нима нямаше друго разрешение? Това просто бе ново напомняне колко зле върви всичко.
Баща й живееше в Глочестършайр, на мили от Съри.
— За колко време? — попита.
— Мама му стара, да не би да знам? — беше се сопнал той.
— Не мога да го попитам дали можем да се нанесем при него, без да му кажа за колко време. Ами момчетата? Нали трябва да тръгнат отново на училище? — Едва потисна желанието си да запокити вилицата по него и да изфучи от стаята. Вече ставаше невъзможно двамата да проведат спокоен разговор по-дълъг от четири изречения, преди единият от тях да се ядоса и да излезе.
Налагаше се да опитат. След три дни бе крайният срок да напуснат тази къща, а нямаха нито пари, нито къде да отидат. Трябваше да измислят нещо.
Накрая се решиха, натовариха във взет под наем товарен камион всичко, което не бе отнесено, за да покрива дълговете — дрехи, играчки, кухненски съдове, мебели, които не бяха нищо особено — и се пренесоха в къщата на баща й.
Ивлин не бе особено близка с баща си. Отношенията им приличаха на любезно приятелство, въпреки че тя усещаше ненаказаното му неодобрение. То бе предизвикано, защото тя го бе „разочаровала“. Винаги бе така, още от дете. Господи, а сега му бе дала напълно основателна причина да бъде разочарован.
Той въздишаше и цъкаше, докато обикаляше къщата, но успя да се въздържи и да не започне лекция, въпреки че гореше от желание да направи точно това. Баща й. Строгият английски адвокат, който живееше в просторния семеен дом, откакто се бе нанесъл тук в деня на сватбата си. Майка й, Елиз, за която споменаваха много рядко, бе починала внезапно, когато Ивлин и сестра й Джейни бяха деца. С течение на годините присъствието на майка й се бе ограничило до няколко снимки, поставени в рамки върху скрин, пълен с нейни вещи, който никой нямаше сили да прегледа и да изхвърли.
След като се преместиха, Ив с изненада установи колко бързо се приспособиха към странния живот, който трябваше да бъде нещо временно.
Баща й мрачно ги увери, че могат да останат колкото дълго пожелаят, затова те разопаковаха багажа, напълниха гаража със свои вещи и двамата с Денис се настаниха в старата й стая, а синовете й — в стаята на сестра й. Когато великденските празници свършиха, момчетата започнаха да ходят в началното училище, където тя бе учила като момиче.
— Само за известно време — бе опитала да ги успокои, докато водеше неспокойните деца по улицата за първия им учебен ден. — Сигурна съм обаче, че и в това училище има много приятни момчета и момичета.
Денис, прилично облечен в костюм и изгладена риза, или оставаше в трапезарията, превърната в импровизиран офис, или пътуваше до Лондон по за един ден, за да се опита да си намери нова работа, а понякога се явяваше в съда.
Беше отказал на всичките й предложения да го придружи.
— Тогава ще трябва да платим два билета.
През деня баща й също бе на работа. Той никога не им даваше пари, защото бе преценил, че така само ще влоши положението, но тя забеляза, че зарежда хладилника до пръсване, а когато се връщаше, заявяваше:
— Тази риба е за всички — или — На витрината в месарницата видях страхотни агнешки пържоли и не можах да се въздържа.
Тя прекарваше часовете, след като оставеше децата на училище в девет, докато ги прибереше в три, като прилежна домакиня и переше, гладеше, чистеше всяко ъгълче на къщата, печеше сладкиши за чай, приготвяше вечеря и се опитваше да не мисли как се бяха променили нещата.