— Ще ми се наложи да пропускам последната лекция всеки следобед, за да си прибирам децата — казваше една жена на приятелката си. — Ще трябва да взема записките на някой, за да ги прегледам.
— И на мен — обади се Ив.
Двете с жената много бързо се сприятелиха. Тя учеше за акушерка и се представи като Джена, „но всички ми викат Джен“, а родителските теми ги сближиха.
— На колко са твоите? — попита я Ив.
— Тери е на пет, а Джон е на девет месеца. Поне се измъквам от къщи за този курс.
— И моите са момчета. Дани е на шест, а Том е почти на пет. Обичам момчетата — довери Ив с усмивка. — Дай им футбол и коли и влакчета, и да търчат напред-назад.
— Точно така! Направо ти изцеждат и последните силици — разсмя се Джен. — А ти откъде си? — Тя имаше лек лондонски акцент, уморено лице и немирна черна коса, вързана на опашка. Май беше на възрастта на Ив, може би малко по-голяма, или просто изглеждаше по-уморена.
Ив й каза, но пропусна дребните подробности около преместването си от Съри в Лондон, „когато бракът ми се разпадна“.
— Значи си момиче без гадже? — попита я Джен.
— Дори не мисля по този въпрос, заради момчетата.
— Ще започнеш — усмихна се новата й приятелка. — И си дошла точно където трябва. Няма друго място, където хората да са по-луднали на тема секс. Я погледни наоколо — разни двойки се натискат, флиртува се непрекъснато, преподавателите въртят очища… само моят досадник ме чака вкъщи.
Ив се разсмя при тези думи.
— А вие къде живеете? — попита Джен, а когато Ив й каза, тя кимна и след това се усмихна. — Това е съвсем до нашата къща! Трябва да излезем и да ти покажа кварталните забележителности.
Тъй като си тръгваха от колежа по едно и също време и се качваха заедно на автобуса за Хакни, за да приберат децата си от училище, а и бяха почти съседки, бе неизбежно двете да станат добри приятелки.
Докато се наливаха с чаши безобразно силен чай в апартамента на Джен или в стола на колежа, те си говореха за какво ли не и постепенно научиха повече една за друга.
Джен невинаги бе живяла в Лондон; на седемнайсет бе последвала гаджето си от малък град на северозапад. Бе работила дълги часове в магазин за дрехи, докато той си играел на барабаните по цял ден, забавлявал се, а нощем се наливал и никога не си плащал своята част от наема.
— И така неусетно двайсетте ми години минаха.
Беше се местила от магазин в магазин, от апартамент в апартамент, като бе сменила безброй гаджета, докато най-сетне бе срещнала Ставо, от славянски произход, който поне имал някакви амбиции, цели, причина да стане сутрин от леглото. Само че щом чул, че тя е бременна, първата му реакция била да я удари. Тя го зашеметила с нещо тежко, след това си събрала багажа и си тръгнала.
Бе родила бебето Тери сама, като изключим акушерката, която й държала ръката и й купила цветя от магазина в болницата.
— Носи името на баща ми, а Джон носи името на дядо ми — бе обяснила Джен.
Райън бе баща на бебето Джон, прекрасен ирландец, който се бе грижил за Джен и за прохождащия Тери, бе я накарал отново да се усмихва и да започне да излиза.
— Нямаш представа колко ми беще трудно, Ив, да живея на осемнайсетия етаж в онзи отвратителен блок с бебето, съвсем сама. За пръв път в живота си разчитах на помощи — разказа Джен, а след това никога повече не спомена за този епизод, защото бе от хората, които крачеха напред и загърбваха мрака. — Райън бе наградата ми за всички минали гадости. Нямам представа как успя да ме убеди да родя още едно дете, но обеща да е до нас, каквото и да става.
С радостен шепот, за да не чуят синовете й, Джен й бе доверила:
— Сега спестяваме, за да се оженим… може би ще стане, след като завърша колежа и си намеря работа. Когато имаме достатъчно пари за едно хубаво празненство.
Джен никога не забрави акушерката, която й бе помогнала при раждането на Тери. Веднъж каза на Ив: