Днес бе петък, ден с нищо не по-различен от останалите. Първата й задача бе да изтича до спирката, за да се качи на червения двуетажен автобус, който я оставяше съвсем наблизо до дома на детегледачката на Роби. Звънеше късо, по три пъти, за да познае Роби, че е тя, и да затича по коридора с радостни писъци, готов да се хвърли в ръцете й още щом вратата се отвореше.
— Здравей, зайче-байче — казваше тя в косата му, а момченцето я прегръщаше през врата в желязна хватка. Ив и Арлин разменяха по няколко думи на вратата — как е минал денят, какво я ял малкият, колко е спал — след това Роби се покатерваше в количката си и двамата забързваха по пътя, за да приберат Ана от часовете по извънкласна подготовка.
Срещите с Ана не бяха чак толкова любвеобвилни. Високата й руса дъщеря дори не ги видя, че идват, защото бе седнала на маса, подпряна на стената, докато си пишеше домашното, без да обръща внимание на хаоса около нея, а другите деца играеха тенис на маса и се блъскаха, за да заемат място пред някоя компютърна игра.
— Ана! — възпитателката трябваше да се провикне няколко пъти, докато най-сетне момичето я чу. Обърна се, отправи към майка си бърза усмивка, надвеси се отново над тетрадката, за да довърши изречението, задачата, или с каквото там се занимаваше, и чак тогава събра учебниците и тетрадките, подреди ги старателно, точно както някой изпълнителен директор би събрал всички документи в куфарчето си в края на работния ден.
Ана се остави Ив да я целуне по бузата, но нищо повече. След това се наведе и млясна бързо Роби за здрасти, сладка и непринудена целувка, в същото време прекалено сдържана за едно деветгодишно дете.
— Хайде, разказвай — подкани я Ив, когато излязоха навън, и последната петнадесетминутна отсечка до дома бе запълнена с училищни случки и момичешки клюки.
Ето я и къщата, която не можеше да остане незабелязана, докато минаваха покрай нея, огромната къща на ъгъла, цялата олющена, къща, която никой не обичаше, с подивяла избуяла градина. Добре, че някой се бе сетил да я обяви за продажба.
Наближаваше пет следобед, когато най-сетне се прибраха в малкия апартамент на партера с двете спални, собственост на Ив вече цели десет години.
Винаги отключваше с облекчение входната врата, защото и тримата обичаха да се прибират у дома. Ана се втурна в стаята си, а Ив пренесе Роби в своята стая, остави го да седне на леглото и да я наблюдава, докато сваля костюма, с който ходеше на работа, и се преоблича в дънки, шарена блуза, вълнени чорапи и някакъв стар протрит чифт пантофи. Едва в този вид тя се чувстваше, че най-сетне си е у дома, и се превръщаше в истинска майка.
Свали си обеците, прокара пръсти през косата и се опита да зареди батериите за последния етап от деня, който предстоеше — времето за вечеря, домашните работи, идването на Джозеф, къпането и леглото.
— Какво ще ядем тази вечер? — провикна се Ана от съседната стая.
— Супа, салата, хляб и сирене — отвърна Ив, макар и да знаеше, че това е твърде подобно на предишните вечери.
— А супата каква е?
— Моркови с леща — извика, убедена, че няма да чуе недоволното мрънкане на дъщеря си. Това бе един от редовните й номера.
Ана се появи в стаята, облечена в удобни войнишки панталони и бяла фланела с дълги ръкави. Така и не можеше да разбере слабостта на майка си към екзотичните пайетени блузи и бижутата с мъниста.
— Как върви иначе? — попита Ив, но преди Ана да успее да отговори, Роби подскочи на леглото, превъртя се и се озова с трясък и вой на дървения под.
След като го гушнаха и го успокоиха, Ана най-сетне обясни.
— Горе-долу добре, преживявам някак, опитвам се да съм на разстояние и да нямам нищо общо с децата от класа, дето се държат като прощъпулници.
— Ммм — проточи Ив, защото от опит знаеше, че е най-добре да не се задълбочава в разговор за младежката психология точно с Ана, тъй като подобни разговори винаги завършваха с крясъци и „Ти просто не искаш да разбереш!“
Понякога Ив се чудеше дали е нормално да има деветгодишно дете, което още отсега е решило, че ще стане психиатър, и прекарва почти всичкото си свободно време в четене на учебници по психология. Само че кое, по дяволите, можеше да се нарече нормално? Най-добре човек да не се замисля прекалено много над подобни въпроси.
Докато най-малките й две деца вечеряха — Роби надроби хляба на парченца, така че да „плуват като патета“ в супата, а пък Ана се разплака, защото изпусна портокала върху бялата си фланела и „петното никога няма да излезе“ (следва сърцераздирателен плач), — Ив се опита да се обади на най-големия си син, Дени.