Идеята бе прекрасна. А тя така и не успя да измисли причина, поради която да откаже. Хари бе към петдесет, не беше женен, но си имаше семейство, племенници и племеннички, с които не се виждаше толкова често, колкото му се искаше. Защо да не го остави да бъде мил с тях? Защо да не приеме приятелски протегнатата ръка?
— Добре, но няма да спя с теб и да знаеш, че в апартамента ми няма нищо за крадене… Предложението все още ли важи?
И така, на Бъдни вечер Хари получи ключ, и след като малката елха, подаръците и глезотиите бяха скрити под леглото и в шкафовете в кухнята, както се бяха уточнили предварително, Ив заведе синовете си на службата в единайсет, провеждана в църквата на училището.
По принцип не ходеше на църква, но остана силно впечатлена. Службата се водеше от млад спретнат викарий, който се стараеше да събуди някакъв интерес към религията у учениците от началното училище. Коледната служба обещаваше „коледни песни, стари и нови“, пай и мляко с какао или греяно вино след това. Църквата бе романтично осветена единствено от свещи, специално за празника.
Мимчетата, възхитени и възбудени, пееха с останалите, дори и онези песни, които никога досега не бяха чували, изслушаха празничната литургия, без да шават и създават главоболия.
Когато Ив огледа множеството, забеляза, че те са най-мизерно облечените. Наоколо бяха насядали семейства чернокожи, изтупани и грижливо сресани, децата им потънали в почтително мълчание.
След службата момчетата изядоха по три парчета пай. С изненада откриха, че след службата и настъпването на полунощ хората ги прегръщат и ги целуват и им пожелават Весела Коледа.
— Вече е Коледа, мамо — заяви с блеснали очи Том, когато излязоха от църквата, стиснал я за ръка.
— Знам — отвърна с усмивка тя.
— Това означава ли, че Дядо Коледа ще дойде? — попита той.
— Няма никакъв Дядо Коледа — му каза Дени, гласът му бе груб и мрачен. — Мама и татко ни оставяха подаръци, а тази година няма да има, нали?
Том погледна Ив, изпълнен с очакване.
— Не знам за Дядо Коледа — отвърна тя и си каза, че не иска да се връща към обяснението, което даде на Дени миналата година за добрия старец, живял много отдавна, който правел добрини на децата. — Понякога се случват и чудеса по Коледа — додаде. — А аз не се сещам за други трима, които имат по-голяма нужда от чудо, отколкото ние.
— Да си пожелаем ли нещо от звездите, мамо? — попита Том. Само че когато вдигнаха очи към небето, то бе надвиснало оловно с оранжеви отблясъци от уличните лампи. Не се виждаше нито една звезда.
— Ето, виждам една — посочи Том.
— Това е самолет, тъпчо.
Ив се направи, че не чу. Дени бе разстроен и се готвеше за голямо разочарование. Вече знаеше, че подаръците ще са никакви, а баща му сигурно нямаше да си направи труда да се обади.
Бе толкова нещастен и мрачен, че тя започна да се притеснява, докато се връщаха към дома, че момчето ще разкрие замисъла й — просто начин да ги развесели с малкото пари, с които разполагаше — и ще стане още по-тъжен.
Отключи външната врата и всички се заизкачваха към апартамента си на първия етаж. На тяхната врата бе закачен с червена панделка голям зелен венец, който го нямаше, когато бяха тръгнали.
— Какво е това? — попита изненадана тя. Явно тук имаше пръст Хари. Превъртя ключа и отвори вратата.
Холът бе осветен от ситни лампички, обсипали високото до коленете им борче, а по первазите горяха свещи.
— Какво се е случило? — Дени бе влязъл в стаята и тя бе усетила щастливо облекчение, щом забеляза удивлението по лицето му. На седем години момчето бе още прекалено малко, за да е обзето от истински цинизъм.
— Дядо Коледа е идвал! — Том се спусна напред, забравил за скришното си място зад краката й, откъдето надничаше.
— Мили Боже — възкликна Ив, почти толкова впечатлена, колкото и момчетата, защото стаята изглеждаше толкова красива, много по-вълшебна, отколкото бе предполагала, че може да стане. Свещите на первазите се отразяваха в стъклото и изглеждаха така, сякаш стотици светлини искряха в стаята.
— Има и елха — отбеляза Дени. — Не знаех, че той донася елхи!
— Може би е специално за нас — отвърна Ив. — Може да е чул, че не искаме, и да си е помислил: „Не може да бъде!“ — Момчетата се разсмяха.
— Но как е успял? Та ние нямаме комин… — Мислите на Дени бяха прекъснати от разумния въпрос на Том.
— Това нашите подаръци ли са? — зачуди се той, загледан към пакетите в златни и сребърни опаковки. — Вижте, бонбони — добави, когато видя купите с „Малтизърс“, „Куолити Стрийт“ и „Смартис“, оставени до пакетите.