Ив остави саковете в антрето и влезе в хола, последвана от Ана и Роби. Баща й се бе настанил в един фотьойл, „Сънди Телеграф“ бе сгънат и оставен до него. Всичко й се стори напълно нормално. И холът, и вестниците, и той самият.
Възрастният човек се изправи и разпери леко ръце. Тя го целуна по бузата, а той я стисна за раменете.
— Здравей, Ивлин, радвам се да те видя — каза. — Ана, колко си пораснала, ами малкият Роби, и той много е пораснал.
Ана се усмихна мило и го целуна любезно, а Роби продължаваше да се крие зад краката на Ив и заплашваше да я събори, ако тя направи някоя по-рязка крачка.
Ив се настани на средата на канапето, а децата седнаха от двете й страни. Загледа баща си и двамата заговориха за незначителни общи неща.
Стори й се уморен и може би малко поотслабнал под задължителните риза, вратовръзка и пуловер с шпиц деколте. Това бяха спортните дрехи на неговото поколение. Попита:
— Как си татко? — и усети как гърлото й се свива.
— Не съм много зле. Не много… наистина. Ана, искам да ми разкажеш всичко за училище. Какво четеш?
— Къде е гнус куче? — попита Роби, срамежливостта му се бе стопила се най-неочаквано.
— Роби! — Ана го сръчка. — Той се казва Харди.
— Той вони! Къде е той, дядо?
— Боже. Надявам се да е навън — отвърна баща й.
Кучето Харди, което наистина смърдеше — защото пърдеше непрекъснато, оригваше се и се търкаляше във всяка мръсотия, която подушеше, имаше някакъв проблем с ухото, който допринасяше още повече за смрадта, — се бе появило при баща й преди няколко години, когато негов приятел бе починал и му бе завещал домашния си любимец.
— Какъв нагъл тип — бе възкликнал тогава баща й. — Много добре знаеше колко много мразя това проклето куче.
Само че макар и с неудоволствие, двамата си правеха компания и макар баща й да се оплакваше непрекъснато от Харди, той го разхождаше по два пъти на ден, хранеше го с най-деликатесната кучешка храна и нямаше никакво намерение да изпълни заканата си някой ден да му види сметката.
Е, поне Харди, мислеше си Ив, внася известен хаос в спретнатия подреден дом на баща й. Кучето бе някакъв рошав светлорижав, много космат шпаньол. Светлата му козина полепваше навсякъде, животното обикновено се появяваше изневиделица, пръдваше, изтръскваше се, а не бяха малко случаите, когато без каквато и да е причина започваше да вие посред нощ.
— Кажи сега, какво казаха лекарите? — попита Джейни и си сипа кафе, след като Ив бе завила децата да спят.
— Налага се да ме отворят и да проверят за какво става въпрос. Не дават кой знае какви надежди. Това е истината — отвърна баща й с крива усмивка, след като отпи дълга глътки от напитката си.
— Значи се съмняват за рак? — попита Джейни и ето че тази грозна дума бе изречена и всички се замислиха.
Последва дълго мълчание, докато всички се опитваха да осьзнаят чутото. Рак… Рак. Какъв ужас.
— Налага се да почакаме, за да разберем. Няма никакъв смисъл да се тревожим предварително — каза баща й, но те, разбира се, се притесняваха. — Поне ми остава достатъчно време, за да сложа нещата в ред — сега вече говореше адвокатът. — Смятам да продам фирмата на Джак, да внеса парите в банка и да погледна отново завещанието. Да знаете и да сте готови, ако новините не са добри. Но пък всички ще си отидем един ден. — Той събра трохите на покривката в тънка редичка. — Доволен съм, че разбрах предварително… а не както стана с горката ви майка. Така че… Това е.
Ив и Джейни не можеха да дишат и да продумат.
— Вие двете как сте? — попита след кратко мълчание той. — Това ме тормози мен, как се справяте вие.
Ив знаеше, че притесненията му са заради нея. Кариерата на Джейни вървеше добре, бе омъжена за Дейвид, бракът им бе здрав и щеше да си остане здрав още дълги години, освен ако Ив не грешеше.
Ив слушаше, докато сестра й обясняваше за повишението на Дейвид и колко добре вървели в училище тийнейджърите Рик и Кристин. След това дойде и нейният ред.
— Всичко е наред, татко — започна тя. — Работата ми върви, децата са добре. Казах ли ти, че Том ще се жени през юли? Това е най-очакваното събитие. — Май моментът не бе особено подходящ, за да им съобщи за бременността на Дийпа.
— Сериозно? — Възкликнаха едновременно и баща й и Джейни.
— Не е ли още прекалено млад? — обади се Джейни.
— За днешно време, да… Но той иска да се ожени и има благословията ми. Ще им помагам и на двамата с каквото мога.
— Надявам се, нямаш предвид финансово — каза баща й. Боже, а пък тя се надяваше да го развесели с тази новина. А ето че намери за какво да се притеснява.
— Виж, честно, ние сме съвсем добре — успокои го Ив.