— Здравей, скъпи. — Ив го целуна по бузата, вдъхна аромата на афтършейва му, на френски цигари и на скъпия живот, който успяваше да води.
Роби затанцува от радост, както ставаше винаги, дори в случаите, когато идваха да отчитат водата, обви с ръце коленете на Дени и запя нещо като поздрав.
Дени погледна часовника си.
— Нали не съм закъснял? — Ив също го погледна: огромно парче хром с множество копчета и циферблати. Беше нов, много специален и доста скъп, а той се надяваше майка му да му обърне внимание.
— Хубав часовник — отбеляза Ив.
— Благодаря. — Дени притеснено свали ръка.
— Подарък от Патрисия ли е?
— Де да беше.
— Не е ли? Всичко наред ли е?
— Ами да.
Тя изчака момент и се зачуди дали синът й ще разкаже нещо за приятелката си, но младежът мълчеше. Очевидно въпросът бе приключил.
— Ана си дописва домашното в хола — обясни му Ив.
— Здрасти, Ден — провикна се сестра му.
— Роби, както сам забелязваш, няма домашно и гори от нетърпение да те заведе при влакчетата. С две думи, всичко си е както обикновено, вечеряли са и двамата, но трябва да се изкъпят и да си легнат не по-късно от осем.
— А я ми кажи, накъде ще отпрашат двете шавливи девойки тази вечер? — Ив бе в богато разкроена пъстра пола с волани и каубойски ботуши и той не успя да разбере.
— Аха! — ухили се тя. — Тази вечер имам два часа, първо редовния ми час с Пийт Сладура, а след това… — размаха театрално ръце — ще се учим да танцуваме танго.
Дени се разсмя. Майка му и най-добрата й приятелка се бяха записвали във всевъзможни курсове за възрастни, и за танци, и за фитнес. Просто така, за удоволствие. Пък и за да имат причина да се измъкнат от къщи поне една вечер в седмицата.
От някои измишльотини имаше полза. Грънчарството беше голямата й страст — всички глинени изделия в кухнята се бяха запазили с години, откакто тя ги направи — също и йогата. Ив бе луда на тема йога, откакто Дени се помнеше. Вече не му се струваше необичайно, когато се натъкнеше на нея, заела необичайна поза в спалнята, или извита като мост на пода в хола, докато гледа телевизия.
Мразеше да седи на стол непрекъснато и често се случваше да се просне на канапето, или да седне с кръстосани крака на пода, заела без всякакво усилие съвършено правилна поза. Бе я снимал много пъти с изпънат гръб, докато повдига свитите си крака, за да се изправи на глава, балансирайки внимателно врата, раменете отпуснати.
Ив затича по стълбите на ескалатора на станцията на метрото „Холбърн“ и ровеше в чантата, за да открие билета си, когато двойка младежи, които се натискаха, привлече погледа й. На няколко крачки от нея се полюшваше кестенява копринена грива, докато целувката продължаваше.
Ив сложи билета в машината и прекрачи напред, но така и не можа да откъсне поглед от опашката. Яко натискане. Все някога Патрисия трябваше да се отдръпне, за да си поеме въздух, поне за момент, нали?
Най-сетне, когато Ив мина покрай тях, двамата престанаха да се целуват и се вгледаха усмихнати един в друг. Тя докосна Патрисия по рамото и съвършеното прелестно порцеланово лице с устни, все още мокри от целувката на непознатия мъж, се извърна към нея.
Ив забеляза как очите й се разшириха и по бузите й избиха розови петна, които бързо поаленяха. Поне едно нещо не бе красиво при нея. Когато се изчервяваше, погрозняваше.
— Ъ-ъ-ъ… здравей — обади се най-сетне Патрисия.
— Ти ли ще му кажеш, или аз? — попита Ив и усети как стомахът й се преобръща и собственото й лице започва да пари.
— Какво става тук? — попита мъжът. Ив вдигна поглед, трябваше й само миг, за да забележи, че той е по-възрастен, много елегантно облечен и определено нямаше нищо общо с Дени.
— Нищо, Питър. — Патрисия вдигна яката на якето си около врата, сякаш за да се скрие и защити. Ако Ив не бе побесняла, сигурно щеше да й стане жал за момичето. Толкова красива, толкова слаба, тя бе като нещо, което виждаш на витрината и знаеш, че трябва да си го купиш. Например една великолепна пола, която трябва да е твоя, макар да си наясно, че ще се разпадне още след първото изпиране.
— Нищо ли? — чу гласа си Ив.
— Ив… съжалявам. Не исках така… — Патрисия замълча.
— Патрисия? Няма ли да ми обясниш… — започна мъжът.
Само че Ив го прекъсна.
— Добре. Кажи на Дени час по-скоро, моля те, смятам, че така е редно. — След това стисна чантата си под мишница, обърна се на пети и едва се сдържа да не затича извън станцията на метрото.
Вървеше бързо по тротоара, мислите й кръжаха объркани и нестройни през целия път до танцовата школа. Как може да се случи нещо толкова ужасно? Все още не можеше да прецени дали трябваше да се обажда на Патрисия или не. Но пък ако не й се бе обадила, щеше да има чувството, че тя самата предава Дени.