От видеото се разнесе глух тътен и Ив усети как очите й се затварят. Зачуди се колко ли време ще може да си почине така, преди Ана да се сети да я попита нещо, а Роби да я побутне по лицето.
Само петнайсет секунди по-късно тя знаеше отговора.
— Колко прави шест по осем? — попита Ана.
— А колко е пет по осем? — отговори й с въпрос тя.
— Четирийсет, значи плюс осем прави четирийсет и осем.
— Браво. Между другото, всичко ли си приготвила? — попита Ив тъкмо когато на вратата се звънна.
— Това татко ли е? — Лицето на Ана се озари.
— Най-добре иди и виж сама. — Ив се изправи и се зае да си оправи косата. Мили Боже. Какво беше това странно трепетно усещане ниско в корема и защо Джозеф винаги успяваше да я накара да се чувства притеснена и нервна? Зачуди се дали днес срещата им ще бъде по-различна, след като бе направила такава значителна крачка и бе започнала да се среща с друг… ама истински да се среща.
Не бе очаквала двамата с Джозеф да успеят да поддържат подобно любезно приятелство. Бяха живели заедно цели седем години и тя го бе обичала през всеки миг от тях. Бяха прекарали няколко щастливи години след появата на Ана, за които човек никога не може да съжалява, но нещата започнаха да се разпадат малко преди Роби да се роди.
Всъщност Ив се бе отдръпнала и накара Джозеф да се изнесе няколко месеца след като забременя. Какво се бе объркало? Единственото, което можеше да каже, бе: „Той се промени“, но тези думи изобщо не можеха да обяснят обърканите обстоятелства, които предизвикаха раздялата, ала така поне й беше по-лесно да приеме нещата. Дори и сега си признаваше, че сърцето й е разбито, и проявяваше силно недоверие към всеки нов мъж в живота си, но бе твърдо решена да не се остави да бъде завладяна от горчивина и някой ден да преодолее мъката, както бе направил Джозеф, при това без много терзания.
И ето ги двамата разделени, опитват се да се държат мило един с друг, да се проявяват като добри родители, стараят се да не обръщат внимание на неразрешимите проблеми и проблемните чувства помежду си.
В някои отношения нещата бяха доста по-лесни, когато бащата на големите момчета, Денис, ги напусна. Той си бе отишъл без много приказки и разпалване на чувствата. В началото може и да се бе оказало безкрайно трудно да се приспособят, но поне той не се появяваше непрекъснато, не отвеждаше децата и не се налагаше да се държи мило и любезно с него заради малките.
— Здравей, Джозеф. — Ив се изправи и се усмихна, когато той влезе в стаята.
— Здрасти, Ив. — Наведе се бързо и я целуна леко по бузата. И въпреки дивия следобед, прекаран в леглото на Нилс, все още си оставаше онази тръпка… онзи трепет… когато той я докосваше. Това я дразнеше толкова много. А и все още й бе трудно да откъсне очи от него. Но може би не само тя изпитваше подобни затруднения. Той бе висок и мускулест, и слаб, с тъмни очи и тъмна гъста коса. Не бяха малко жените, които с удоволствие впиваха очи в него.
— Здравей, Джофус — обади се и Роби от канапето.
— Здравей, приятелче, как си? — Мъжът се настани на канапето, за да поговори със сина си, когото виждаше толкова рядко. Двамата с Ив се бяха разбрали, че Роби може да отива с Ана и да прекарва уикендите при баща си в апартамента му в Манчестър, когато поотрасне, но времето минаваше и нито един от тях не повдигна въпроса дали моментът не е дошъл. Всеки бе убеден, че другият трябва пръв да заговори по темата. Това бе просто още една непреодолима пречка в отношенията им.
Джозеф остана колкото да изпие чаша чай и да зададе обичайните въпроса. Как са Ана и Роби, какви домашни има да готви Ана, какво чете обикновено. Ив го наблюдаваше през всичкото време и забелязваше дребни лични неща, а той отбелязваше същото.
Цял ден бе имал срещи в града и мекият му тъмен костюм й се стори неприлично скъп, но той го бе облякъл върху черна тениска, а на горния джоб на сакото бе защипан най-малкият мобилен телефон, който съществуваше, кабелът за хендс фри бе пъхнат под ревера. Имаше нов лаптоп. Тя забеляза малката лека чанта, оставена в краката му. Нямаше съмнение, че бе последен писък на техниката и доста мощен. Очевидно бе, че той се справя добре и се превръща в богат, преуспяващ бизнесмен. Точно както бе предполагала, въпреки че не й бе приятно. Никога не се съгласи да приеме от него издръжка за децата, но го накара да внася пари на името на двамата по сметка, за да има на какво да разчитат, когато пораснат. Стараеше се да не коментира скъпите покупки, с които той си позволяваше да глези децата.
Ана се върна в хола с малкия си сак.