— Знам… — Ив я прегърна. — Знам.
Денят се влачеше невъзможно бавно, докато най-сетне дойде време да го посетят след операцията. Той бе по-зле, отколкото предполагаха — бе в полусъзнание, подпрян в чисто бялото легло в малка стая в страничен коридор, към двете му ръце бяха прикрепени системи, помпа за обезболяване, а под завивката, се подаваше друга тръбичка, която Ив чак след малко се сети, че е катетър.
На пръв пъти заприлича на умиращ. Щом го видя, усети как сълзите напират и опипом намери стола до леглото му. Джейни сложи ръка на рамото й и каза нещо успокоително, нещо незначително и банално като за болен, а Ив долови шума на системата: кап-кап, кап-кап на морфиновата помпа и скърцащ звук, пауза, отново стържещ звук, който бе от дишането на баща й. Приближи стола до леглото и взе ръката му в своята. Беше топла и много суха, като хартия. Докато я галеше, се замисли, че не бе правила това десетки години. Не бе държала ръката му, откакто бе малко момиченце.
— Как си? — чу гласа си и усети, че гърлото я боли от усилието да проговори.
Всичко, за което си бе мислила, че ще му каже, как всеки от тях е обичал другия по свой начин, колко съжалява, че не са били по-прями… не каза нищо от това.
— Добре ли си, татко? — успя да изрече едва.
Все още не можеше да се каже какъв е резултатът от операцията, защото лекарят по случая не бе на смяна, затова нощният персонал ги посъветва да се обадят и да попитат сутринта.
След като вечеряха смълчани на масата в кухнята, Джейни отиде да се къпе, за да си легне рано. На Ив й се стори, че я чува да плаче в стаята и се зачуди дали да не влезе и да я успокои, но спомените от детството бяха прекалено силни.
Бяха загубили единия от родителите си и знаеха какво е. Скръбта, дрехите и вещите се слагат в кашони, снимките, превърнали се изведнъж в нещо много ценно, без да са вече част от живата действителност, неловкостта, обзела приятели и роднини по време на погребението, а и след това… Може би този път нямаше да е чак толкова трудно? Майка им бе починала една януарска сутрин, на четирийсет, след глупава и най-обикновена катастрофа с кола. Заледен участък на междуселски път, не бе имало друга кола. Бе медицинска сестра и пътуваше, за да може да посещава пациентите си, бе забравила да си сложи предпазния колан, и когато колата поднесла и се ударила в дърво, тя бе убита на място.
Нищо толкова смайващо и ужасно нямаше да се случи в живота на Ив, Джейни и баща им, никога.
Трябваха им седмици — дори месеци — за да осъзнаят какво е станало. През първия ден те си играха на кукли и се кискаха и всичко им се бе сторило странно възбуждащо. Нямаше да ходят на училище! Хората не спираха да идват със сладки и подаръци. Беше като Коледа. По-късно започна да им става мъчно за мама и едва тогава разбраха, че тя няма да се върне. Криеха се в нейната половина на гардероба, заравяха лица в кожените й палта и меките сака, вдъхваха аромата на парфюма, който все още се усещаше, плачеха и я молеха да се върне.
Ив се опита да се заеме с обичайните за всяка вечер задължения. Поразтреби, поговори и с четирите си деца по телефона, което й отне почти цял час, заведе Харди на разходка, след това излезе в градината, огледа розите на последната светлина, след това окоси края на поляната, въпреки че тревата едва ли бе пораснала повече от няколко милиметра.
Върна се в къщата, все още неспокойна, без да усеща умора, и седна с кръстосани крака в средата на бежовия килим в хола и се зае с упражнения за релаксация.
Мина енергичните поздрави към слънцето, горе, долу, докосна килима с брадичка, прилепила длани пред себе си. Изпълни поредицата няколко пъти, докато се усети по-лека и отпусната.
След това поза Котка: изпъна гръбнака и изпусна въздуха си.
— Всичко, което имаме, е настоящето — чу тя гласа на Пийт и неговата интонация. След това зае поза Куче и усети тежестта на тялото си върху ръцете. Така се разтягаха тазът, гърбът, ребрата, раменете и тя започваше да вдишва и да издишва.
— Отпусни се… освободи се от напрежението, освободи се от гнева, освободи се от притесненията. Освободи се. В живота няма нищо, за което да се захванеш, всичко се променя и винаги е различно… — отново кармичният поглед на Пийт.
Само че тази вечер бе убедена в правотата на думите му. Нищо не беше вечно… майка й, Денис, Джозеф… всички си бяха отишли. Баща й си отиваше… децата, те растяха и се отдалечаваха от нея с всеки изминал ден. О, Боже, тя се сви като дете и сведе глава между коленете. Това бе толкова потискащо.
Какво ще й липсва от баща й? Незадоволителните разговори, когато никой от тях не умееше да се изрази както трябва? Пътуванията през уикенда до тази потискаща къща, където всичко бе толкова прибрано, толкова ценно, че децата й не смееха да се отпуснат от страх, че могат да счупят или да развалят нещо.