— Не ме ли харесваш? — Нилс все още се усмихваше. Май беше пропуснал нюанса.
— Не, не… исках да кажа… че не съм влюбена в теб. Но ти го знаеш. Въпреки това съжалявам.
— И аз не съм влюбен в теб — призна той. — Не бива ли да се влюбваме двамата?
Ив се засмя.
— Не — отвърна, вече напълно сериозна. — И двамата заслужаваме нещо повече. Просто трябва да продължим да търсим.
Той кимна при тези думи и започна да си закопчава ризата, а тя усети някакво пробождане. Съжаление? Самота? Въпреки това бе съвсем естествено да споделя леглото с някого, с друго живо човешко същество, което се съблича, облича и говори до теб. Щеше да свикне с това за нула време. Трудното беше да се справяш сама в живота.
Глава 25
Джоузеф лежеше в тясното легло на Ив и откри, че не може да заспи, въпреки че бе станал в шест сутринта, когато Роби нахлу с гръм и трясък, но щом го видя, изпищя и избяга обратно навън.
Бе само единайсет вечерта, но бе изтощен до припадък от първия цял ден, който бе прекарал с децата си. Неговите деца! Имаше две деца и за пръв път бе сам и с двете. Досега Ив не му бе поверявала грижата и за Ана, и за Роби, защото била „съсипия“.
Този пръв ден откри, че това е пълен ужас. Закуската започна в седем и те си поискаха сложни неща като попара от овесени ядки, варени яйца, прясно изцеден сок от ябълки и моркови. Отчасти остана впечатлен, че Ив ги гледа така здравословно, но отчасти й беше бесен. Как успяваше да се справя тази жена и едновременно с това да ходи на работа? Проклетата съвършена родителка. Той се въртеше из кухнята, търсеше кафе, но най-силното нещо, което откри, беше чай „Ърл Грей“ на пакетчета.
Бе забравил какви изчанчени неща държеше тя из шкафовете: сушени праскови без консерванти, пакетчета слънчогледово семе, органична царевица за пуканки и безброй пакетчета овес… да не би да криеше някой кон? Когато без дори да се замисли хвърли пакетчето чай в боклука, Ана му се скара, затова той го извади и го хвърли в кофата за хранителни отпадъци. Всички бутилки и кутии от консерви трябваше да бъдат измити и прибрани в съответния шкаф, готови за рециклиране. Как можа да забрави?
Помисли си за живота си с вечерите навън, еднократните чаши кафе, пластмасовите кутии, в които си купуваше суши, бутилките вино, небрежно захвърлени в боклука… Всъщност, тя го дразнеше с всичко, което държеше в кухнята. Но пък едно не можеше да отрече: бе невероятна. Бе номер едно, неповторима. Никога не бе срещал друга като Ив. Тя все още бе в сърцето му. А тези малки сладурчета, които се тъпчеха със здравословната си закуска, те бяха негови. Бяха здрави и също бяха в сърцето му. През по-голямата част от деня бяха навън в парка, обядваха в едно кафене, а когато към пет следобед се прибраха, той мечтаеше да полегне на канапето и да погледат анимационни филмчета, но се оказа, че трябва да спретнат вечеря. Въпреки че бе първата му вечер като дежурен и му се искаше да сготви сам, бе прекалено уморен, не бе купил продукти, но знаеше, че във фризера има достатъчно прилежно подредени кутии и канчета, в които бяха супите на Ив, яхнии и дори пудинги, затова извади няколко, макар и с чувство на вина, и ги подгря.
Когато дойде време за къпане, трябваше да си говори с Роби, който изведнъж започна да любопитства.
— Какво е това татко?
— Ами… — Това бе първият опит за отговор, докато се чудеше как да обясни на едно тригодишно дете какво означава разделени родители.
— Какво прави таткото? — бе попитал Роби и погледна Джозеф, докато той се опитваше да му втрие шампоан в косата, без очите му да се напълнят с пяна.
— Амиии…
— Те играят ли футбол?
— Да! — Май нямаше да се окаже прекалено трудно. — Татковците играят футбол, четат приказки, гъделичкат те… — кикот. — И те носят на гръб. — Нов кикот.
— Добре — каза най-сетне Роби с театрална дълбока въздишка, когато Джозеф отми шампоана. — Можеш да ми бъдеш татко.
Джозеф му помогна да излезе от ваната и уви малкото момче в хавлия.
След това Роби продължи.
— А татковците спят ли в леглата на майките?
— Не. Не през всичкото време.
— Но ти спиш в леглото на мама.
— Нея я няма… Когато се върне, ще се прибера в моята къща.
— Защо?
— Роби, какво ще кажеш за една игра на криеница?
Най-сетне Джозеф си легна и забеляла, че стаята се е променила от времето, когато живееше тук с Ив. Тя я беше пребоядисала в наситенорозово, а огледалото над скрина в златна рамка, по която висяха всякакви нанизи с мъниста и верижки, бе ново. Сега тук бе много по-широко, след като днойното им легло го нямаше, Ив го бе сменила със значително по-малко, застлано със скандално момичешки млечнорозови чаршафи, а завесите бяха в розово и златно.