— Един Господ знае как ще реагират, когато им кажа.
— Кажи си, че не ти пука — посъветва я Ив.
— Да. Да. Един безкраен компромис — точно в това се е превърнал животът ми — продължи Джейни. — Никой не върши това, което му се иска. Все се съобразяваме с това, което трябва… или с това, което другите искат. Знам, че не можеш да угодиш на всички, но един от нас винаги е нещастна, а четиримата заедно сме забравили какво е да сме щастливи.
— Да, когато живееш с цялото семейство, е доста сложно — съгласи се Ив. — Нуждите на отделния човек се противвопоставят на нуждите на групата… Сигурна съм, че Ана може да ни насочи към подходящата литература по този въпрос.
— Тя е доста проницателна, нали?
— Понякога, но пък през повечето време се държи като обикновено деветгодишно момиче — отвърна Ив, защото нямаше желание на Ана да й бъде прикачен етикет за свръхинтелигентно дете, по-късно можеше да се окажеше трудно да остане същата.
На Ив й хрумна нещо за пръв път.
— Като се замисля — призна тя пред Джейни, — аз съм правила компромиси единствено и само заради Денис. Вършех всичко както той искаше и се опитвах да бъда точно такава, каквато той искаше. А пък с Джозеф бе точно обратното. Съпротивлявах се на всеки компромис, който трябваше да направя. Опитвах се да го накарам да върши нещата по начина, по който аз исках — дори промених начина му на хранене, накарах го да се откаже от кафето, да ходи до колежа с колело, да рециклира всичко… Господи! Нищо чудно, че нещата се стекоха по този начин. Той просто се е разбунтувал.
— Звучи ми доста страшно — съгласи се Джейни. — Знаеш ли, според мен, когато хората живеят заедно дълго време, се получава същият ефект, както при капката и камъка: бавно и постепенно ти се променяш и се износваш. Дребните забележки на Дейвид за дрехите ми: че това било прекалено скъпо, онова — прекалено разголено, прекалено впито, прекалено ярко… малко по малко, с течение на годините тези неща са ми се набивали в главата и аз съм се превърнала в безцветна лелка. Аз! Представяш ли си, Ив! Аз, момичето, което харчеше поне половината си заплата за най-хубавите италиански дрехи, които се продават в Уинчестър.
Ив се замисли, след това заговори.
— Ето затова хората се развеждат в средата иа четирийсетте и излизат с онези абсурдни лозунги „Аз съм личност!“ Тогава си купуват спортни коли, готини дрешки и попмузика.
— Трябва ли да бъде така? Трябва ли и аз да се разведа, за да се превърна отново в себе си? — попита я Джейни.
— Не знам. — Ив облиза сметаната от лъжицата. — Само вие с Дейвид, или може би с децата, можете да намерите отговора на този въпрос.
Сестра й сведе отново поглед към чашата и отново започна да разбърква капучиното. Колко трудно бе да вникне в нея човек, помисли си Ив, когато си наложи тази безизразна съдийска маска.
Най-сетне Джейни вдигна очи и заговори с усмивка.
— Поне известно време ще нося тези красиви бикини заради себе си… Те ще ми носят утеха.
— Браво на момичето! — усмихна се Ив.
Глава 29
Ив не позволи повишението да я обсеби. Лестър непрекъснато настояваше тя да се реши и да подаде документи за поста, преди да й е хрумнало нещо друго. Затова сега четкаше най-хубавия си костюм, гладеше блузата и лъскаше обувките, защото предстоеше явяване пред изборния комитет за разговор, и с нея, и със заместника на Лестър и с още двама външни кандидати.
Покрай притесненията, дали иска този пост или не, съвсем не се бе замисляла, че може и да не я назначат, а тази мисъл като че ли събуди желанието й. Надникна в бележника си и видя, че е обградила датата седми август в червено, денят на интервютата. Осени я беглото чувство, че има и друга причина да си спомня тази дата, но сви рамене. Не спираше да мисли за предстоящата среща с комитета… може би наистина й се искаше да стане шеф на отдела, за да могат нещата да се вършат по начина, по който тя ги виждаше, да промени и размърда колегите… Единственото, което я спираше, беше семейството и как новата работа ще се отрази на живота им.
Нали това бе най-трудното? Да постигнеш някакъв баланс между семейство и работа. Истинско изкуство бе да не позволиш да те разкъсат, докато те дърпат в две противоположни посоки, да намериш начин да реагираш бързо и разумно, когато се налага. Бе наблюдавала как Джейни и Джен се борят седмица след седмица, знаеше, че на Дийпа и Том им предстои да се включат в същата игра, когато бебето се роди.
След като се накисна във ваната, Ив отиде да види децата. Като всеки родител, тя обичаше да ги гледа как спят — дългите мигли, поруменелите бузки, спокойното равномерно повдигане на гърдите им. Когато спяха, те бяха почти съвършени: Ана бе като ангелче, а Роби приличаше на Купидон в пижама.