— Просто вирус? Вирус ли? — Тя не се сдържа и се сопна. — Нали и менингитът е просто вирус? А какво ще кажете за СПИН…за ебола?
— Няма нужда да се вълнувате толкова много.
— Не, няма — съгласи се тя и се постара да се успокои. — Много съм уморена, синът ми е болен и искам да разбера дали ще се оправи.
— На мен ми прилича на стомашно неразположение. Трябва да го наблюдавате. Ако температурата му се покачи или има опасност от дехидратация, обадете ни се веднага. Давайте му калпол и малки глътки вода.
Хайде пак с този калпол. Това ли бе единственото лекарство за деца под десет години?
— Калполът е просто парацетамол. Не е някакво вълшебно лекарство — сопна се отново тя.
— От него ще се почувства по-добре, госпожо Гардинър. Защо не опитате и двамата да поспите?
Госпожа Гардинър затвори, щом разговорът приключи, и се почувства скапана. В подобни моменти й беше много трудно да се справя сама. Имаше нужда да чуе мнението на още някого, имаше нужда от по-спокоен човек, който да погледне Роби, който лежеше горещ, сух и спеше неспокойно в леглото й. Имаше нужда от човек, който дай каже: „Той ще се оправи“, да я прегърне и да я изпрати да полегне на канапето, защото той ще постои при Роби.
Очите й се напълниха със сълзи, когато си помисли, че има нужда от Джозеф. Преди да успее да се спре, подпря глава на дланите си, и си спомни как той бършеше повърналата Ана по времето, когато й растяха зъбите, усмихваше се и й гукаше, въпреки че сълзите й течаха безспир.
Спомни си как й носеше супа и чай, когато бе настинала. Веднъж пренесе телевизора и видеото в нейната стая и я накара насила да гледа Лаурел и Харди, защото бе много болна, и нещастна и не можеше да става от леглото.
Той бе чудесен човек.
Беше… беше… напомни си тя и си каза, че е крайно време да престане. Той се превърна в отвратително изчадие, нали затова му събра багажа и се отърва от него.
Роби се будеше на всеки час през нощта, за да повръща, да плаче и да лежи отпуснат в ръцете й, а на нея, като майка, й се искаше да му внуши да се оправи. Нали така трябва да правят майките.
По едно време детето се събуди и поиска да отидат да направят торта.
— Какво? — попита и опипом запали лампата на нощното шкафче, защото й бе трудно да се събуди, бе толкова уморена.
— Искам да направя торта — разплака се той.
— Торта ли? Но, Роби, скъпи, сега е посред нощ. — Беше пет сутринта. — Нека да поспим още малко и щом се събудим на сутринта, ще направим.
— Искам да направя торта — не спираше да повтаря детето. Отново гореше и бе напълно сух, нито капка пот и по нищо не личеше температурата да спада.
Трябваше да го обтрие отново и да му даде няколко глътки вода.
Продължаваше да мрънка за тортата, затова тя отиде в кухнята и сипа брашно в купата, сложи вътре дървената лъжица и я занесе в стаята. Това е лудост, каза си, докато наблюдаваше как синът й разбърква брашното, докато то се пръсна и по косата му, и по ръцете, и по пижамата, и по юргана, по цялото легло.
Той повърна водата, която бе успяла да му даде, в купата с брашното и само след броени минути заспа в ръцете й.
След няколко неспокойни часа Ана стана и предложи да направи на Ив закуска, докато Роби спеше дълбоко.
— На всичко съм готова, стига да не започнеш отново да го кърмиш — каза Ана, докато седяха на масата в кухнята, а Ив едва държеше лъжицата, защото бе напълно скапана.
— Не, няма… знаеш ли обаче, ако искаше, щях да го направя, само за да го успокоя.
Ив кърмеше Роби месец преди втория му рожден ден, въпреки че Ана негодуваше.
— Той свиква и няма да можеш да го откажеш никога — й бе казала Ана.
— Ти да не би да ревнуваш? — опъна се Ив.
— Каква гадост, как ли пък не!
— Ще спра, когато стане на две, обещавам.
И така, тя обясни на Роби, че ще получи биберон с мляко. Излязоха заедно и купиха яркочервен биберон със спиралки. Той пиеше от шишета с биберон по цял ден, но този биберон бе специален.
— Обичам циците — и бе доверил, сгушен в ръцете й, след като бе отпил няколко глътки от биберона.
— И аз — отвърна Ив. — Но сега вече си голямо момче, а циците са само за бебета.
— Аз голям ли съм? — попита с усмивка Роби.
— Да. — Тя целуна дебелата му бузка.
С това се приключи кърменето. По-късно същата нощ не се сдържа и се разплака. Та това бе последното бебе, което гледаше. Малките й гърди щяха да се смалят още повече и никога нямаше да й вършат работа.
— Изглеждаш ужасно — каза й Ана.
— Благодаря, скъпа.
— Роби ще се оправи ли?
— Разбира се. Струва ми се, че е по-добре, заспал е дълбоко и вече не гори така.