— А ти защо имаш брашно в косата?
— Дълго е за разправяне.
Да, наистина изглеждаше ужасно в провисналата, безформена сива нощница, с мазна коса, пълна с брашно, а под очите двойни торбички. На всяка цена трябваше да се изкъпе, но в този момент Роби се събуди и тя отиде да го види. Сутринта се изниза, без да й остане време да се измие, да се преоблече и да се погрижи за себе си.
Докато не звънна телефонът.
— Здравей, Ивлин, радвам се, че те заварвам вкъщи. — Тя долови американския акцент и чак тогава започна да се чуди чий е този глас, който използва старото й име.
— Ало?
— Здрасти. Обажда се Денис. На обяд ще се срещна с момчетата у тях, но понеже съм подранил, мислех да се отбия. Да се видим, да наваксаме с новините, да ти видя апартамента.
— Денис? — Денис! Сърцето й започна да бие и тя хлъцна изумена.
— Да, здравей. Нали може? Нямаш нищо против. Съвсем наблизо съм в едно такси.
Съвсем наблизо!
— Идвам след минутка. Мислех си, че е хубаво да се видим.
Защо й бе толкова трудно да откаже на този мъж? Той бе като вечния прилив. Все същият категоричен глас, малко американизиран, звъни по мобилния си телефон. Не можеше да говори, бе шокирана, когато го чу. Сигурно някъде имаше бележка, кога точно пристига, сигурно Том или Дени й бяха казали, но или я е бутнала някъде, или е забравила за тази бележка. По-скоро си бе наложила да не мисли по този въпрос. И ето че той щеше да звънне всеки момент, пристигаше съвсем неочаквано също като… като… вирус.
Не каза нищо. Той така или иначе нямаше да я изслуша. Просто продължи да говори, както ставаше винаги преди, когато се опитваше да наложи своето.
— Значи всичко е наред. Ще съм при теб след малко. Ти си на петдесет и три, нали? — Затвори. Невероятно. Дори не изчака да чуе отговора й, дори не каза довиждане.
— Аааа! — изкрещя тя, все още стиснала слушалката в ръка. — Разкарай се! Чупката! Остави ме на мира!
Само че нищо подобно не й дойде наум, докато говореше с него. Защо става така? Как е възможно той все още да я кара да се чувства толкова безпомощна.
Щеше да дойде след пет минути! В срещата, която тя си бе представяла, щеше да се терзае какво да облече, как да изглежда, какво да каже. А сега той щеше да я завари боса, по нощница, в ужасен вид. Не беше честно. Прииска й се да заплаче.
Втурна се към банята. Господи, ама тя наистина изглеждаше ужасно. Откъде да започне? Среса се бързо, колкото да падне брашното. След това се върза на опашка и потърси някакво червило, но така и не намери… втурна се към спалнята, за да се преоблече. Щеше да намъкне каквото и да е, стига да е чисто… може би дори нещо гладено, или май прекаляваше?
На вратата се звънна, докато закопчаваше последните копчета на дънките. Не й остана нито миг да подреди апартамента. Въпреки това хвана наръч разпилени неща и ги натъпка в един долап, докато отиваше да отвори. Добре поне, че Роби бе заспал и не се налагаше да се притеснява за него.
И ето че отвори вратата и застана пред мъжа, който някога й бе съпруг, който я бе зарязал и нея, и момчетата, мъжа, когото не бе виждала цели шест години.
Усети как стомахът й се свива и го притисна с ръка.
— Здравей, Ивлин. — Мъж в раиран костюм с румено лице и рус оредял перчем й подаваше ръка.
— Денис? — Едва го позна. Беше толкова състарен, ами да, нали бе минал петдесетте, но дори очите му изглеждаха с по-различен цвят, отколкото ги помнеше. Но пък бяха минали години, откакто го бе виждала дори на снимка.
— Здравей — успя да каже и му подаде ръка. — Влез.
— Полетът мина чудесно — поде той, без дори да се е сетила да го попита. — Първа класа — единственият начин да пътува човек. Държат се с теб като с величие — масаж по време на полета… — Последва я по малкия коридор към кухнята.
Грешка, каза си тя, когато се огледа. Тук никога не бе особено подредено, но тази сутрин, Господи! На масата дори имаше купа с брашно и повръщано, и смачкани хартиени салфетки.
Махна една от котките от стола и посочи на Денис да седне. Той явно не бе сигурен, че е разумно.
— Малкият ми син не е добре, прекарахме ужасна нощ. — Махна неопределено с ръка, с надеждата да обясни и облеклото си, и състоянието, в което се намираше апартаментът. След това се зачуди защо ли й пука какво ще си помисли той.
— Леле Боже, тук е много тясно. Само първия етаж ли държиш? Какво… само две спални?
Тя кимна.
— Значи имало е време, когато с момчетата, гаджето ти и другите ти деца сте живели тук? В тази страна няма ли закони против подобно нещо? — Това бе казано с усмивка, и очевидно идеята бе да прозвучи като шега. Тъп шегаджия.