— Виждаш ли тази ягода? — Потапяше ягодата в течен шоколад или топъл карамел, или сметана и започваше да я облизва с върха на езика си, а тя си представяше как ще направи същото със зърното й, с клитора, докосвайки ги само с върха на езика.
— Голям късмет извади тази ягода — въздишаше тя и не можеше да откъсне очи от лицето му, чудеше се как е могла да спечели този невероятен мъж.
Защо се оказа толкова трудно да превъзмогне раздялата с Джозеф?
Заради този въпрос продължаваше да се буди сутрин в три и мислите не й позволяваха да заспи отново.
На вид си бе същият мъж, в когото се влюби. Само че дори не можеше да опише колко се бе променил. Тя си бе останала същата след всичкото това време и все очакваше някой ден Джозеф да се откаже от ръководната длъжност, която вече заемаше, да върне колата, телефоните, лаптопа и разните там играчки и да се появи на прага й опърпан, вълнуващ, точно какъвто беше едно време и да заяви:
— Върнах се, такъв, какъвто ме искаш.
Къде беше изчезнал този човек? Къде беше мъжът, в когото някога се влюби? Нима все още се спотайваше вътре в Джозеф? Имаше ли шанс, колкото и да беше малък, да го привлече отново? Или той си бе отишъл завинаги?
Двете котки виеха опашки и мъркаха до краката й, докато тя стоеше край печката. Бяха нахранени и сега искаха да излязат в градината.
Ив си наметна кожуха, сложи дебелите ботуши, оставени край задната врата, и излезе, след като включи градинското осветление, което заля зеления рай, за който тя не спираше да се грижи още от първия ден, когато се нанесе в апартамента.
С течение на годините градината й се бе разхубавила и добила свой облик. На времето започна от поляната и живия плет, които бе наследила, но скоро събра самочувствие и реши да промени всичко, така че да стане по-интересно, да личи ръката й. Издигна дървени решетки, за да стане по-висока зелената стена, и сега бръшлянът се бе покатерил нагоре над два метра, моравата бе заменена с каменна настилка и раздвижена с високи храсти и цветя в саксии; постепенно градината се разшири, стана по-разнообразна и много по-отделена от външния свят в сравнение със съседните градини.
Сега вече бе един изолиран зелен свят с нещо интересно във всяко ъгълче. Саксиите бяха с най-различни размери, цветове и форми и в тях избуяваха най-различни растения — цъфтящи храсти, рози, високи, грижливо оформени палми, ниски стелещи се растения. Всяко свободно местенце бе запълнено: тя засаждаше където й хрумнеше и извличаше живот от всяко стръкче, което й попаднеше в ръцете.
Не обмисляше предварително кое къде да насади. Розмарин, мента, магданоз, марули, през зимата брюкселско зеле, всичко това растеше в големи глинени сандъчета, или бе боднато на свободните места сред многогодишните растения, изобщо където намереше някакво свободно място.
През лятото доматите се червенееха край най-слънчевата част на оградата до кичестия трендафил, слънчогледите садеше специално заради Роби, а близо до тях се бяха увили тиквички.
Есенните й луковици бяха боднати на всеки свободен сантиметър, така че минзухари, лалета, лилии, божури и какви ли не други пъстроцветни цветя красяха градината още от февруари.
В самия й край имаше миниатюрен вътрешен двор, заобиколен от зеленина, закътан отвсякъде с катерливи рози и повет. Там през цялата година стоеше удобна градинска пейка и още в началото на лятото Ив изнасяше столове от ковано желязо и огромна кръгла маса, която бе украсила сама с мозаечни плочки. Обемисти сандъчета с ароматни треви и розово мушкато заемаха останалото в дворчето място, и когато времето бе хубаво, вечеряха отвън на трепкащата светлина на свещите и бледите лампи, закачени сред цветния покров над тях.
Тя не просто обичаше градината — да полива цветята, да откъсва изсъхналите листа и да обрязва ненужните издънки, да плеви малкото случайно появили се бурени, — обожаваше я. Бе нещо като стая, която бе създала съвсем сама. Това бе личният парк на Роби, мястото, където Ана можеше да се усамоти, за да почете, оазис за нея, тайното местенце, където да поговори и похапне с приятели, магическата ниша в живота й, която бе сътворила съвсем сама, със своите две ръце.
Тази вечер трябваше да събере охлювите на светлината на фенерче и да ги удави в кофа, наполовина пълна с вода. Това все пак бе по-милостиво, отколкото да стъпче нещастните гадинки в тъмното. Обичаше да остава в градината си нощем, да се почувства сама, но не самотна, да усети, че има работа, но е обзета от спокойствие.
Глава 3
Патрисия отвори очи и в първия момент не можа да си спомни къде, по дяволите, се намира. А, да, в мъничкия апартамент на гаджето си, Дени, в който живееха двамата с брат му Том. Ето го и Дени, все още дълбоко заспал до нея. Приятен тип, помисли си, докато гледаше унесеното му в съня лице, умее да прави снимки, особено когато фотосесиите завършваха в леглото.